Гледката в магазина през въпросната сутрин обаче смрази сърцето му. Макар офисите на мецанина да бяха звукоизолирани, той чуваше шума от движещи се колички и от многобройните деца; зад гърба му телевизорът не спираше да изрежда всевъзможни бедствия, ставащи в Япония. Припомни си дългите разговори с Доналд Копланд и Док Даунс през последната година. „Дори компютрите да не сдадат — бе предрекъл Док, — хората ще се паникьосат заради истеричните типове. Истината няма значение. Единствената истина е как се възприемат нещата.“ Докато Спилман се връщаше в кабинета си, на една от касите възникна спречкване. Жена на средна възраст, очевидно нетърпелива да излезе с плодовете в количката, размахваше кредитната си карта пред касиерката.
— Не мога да приема тази карта, госпожо — обясни касиерката колкото е възможно по-любезно.
— Как така няма да ми вземете картата?
Касиерката, на чийто ревер бе закачено картонче за самоличност с дружелюбния надпис „Здравейте! Аз съм Денис“, се лиши от свободния си ден, пропита от съзнанието, че днес магазинът ще бъде претъпкан. Главната касиерка Денис — една от най-преданите служителки на Спилман — в момента съжаляваше защо не си е останала вкъщи.
— Не с картата ви нещо не е наред, а с банката — обясни тя. — Машината не приема карти, издадени от тази банка.
— Дайте да опитам аз — настоя клиентката и свирепо натисна цифрите на личния си номер.
Денис наблюдаваше индикатора на касовия апарат; клиентката наблюдаваше дигиталния потвърдител; тълпата отзад сякаш се превърна в един човек и се залюля на краката си. Времето буквално тежеше, докато двете спорещи жени високомерно си разменяха погледи. Касиерката се оказа права — картата не бе приета.
— Мога да приема чек или пари в брой — обясни Денис, но унизената клиентка безмълвно заряза количката с продуктите и излезе изсумтявайки. Денис сви рамене и натисна кода, за да изчисти машината за следващия клиент, ала касовият апарат не реагира на подадената команда. Машината не функционираше. На екрана се появи надпис: „Грешка в системата! Грешка в системата!“ Денис Шарлот Матюс бе касиерка, а не компютърен експерт, макар да работеше по цял ден на компютър, който следеше какви артикули маркира касата и какви пари постъпват в нея. В схемата от житейски приоритети за Денис компютърът се нареждаше по-ниско от бъдещата сватба на дъщеря й и над метрото, като начин на транспорт. Тя нямаше никаква представа как работи компютърът и ни най-малко не се интересуваше, точно както не се интересуваше как точно работи телевизорът. Компютрите представляваха част от живота и Денис нямаше проблеми с това. Разполагаше с персонален компютър в дома си в Куинс и обожаваше да се рови в Интернет, за да търси нови съвети как да поддържа цветята в градината си. Отглеждаше рози и с честно изкарани пари заплащаше за своите красавици, като работеше на смени в клона на „Сейфуей“, където цялото й съществувание зависеше от правилното функциониране на компютъра. В 10,13 часа компютърът й отказа.
Денис вдигна поглед към мецанина в далечния край на магазина и взе телефонната слушалка. Гласът й прозвуча високо и ясно по високоговорителите:
— Компютърът ми отказва да функционира. Ако обичате, управителят.
Когато Спилман чу съобщението, сърцето му замря. Обърна се към клавиатурата си и извика програма, която му позволяваше да проследи на екрана данните от касовия апарат на Денис, а после и друга програма, за да изключи терминала й от системата; после отново го включи, така че да не дава вече системна грешка. Нищо не се получи. Той не можеше да изключи терминала й.
На екрана продължаваше да стои надписът: „Грешка в системата! Грешка в системата!“ — Мога да ви платя в брой — предложи следващият клиент на Денис. — Просто искам да отнеса бананите и овесените ядки вкъщи за закуска.
— Съжалявам. Няма как да ви върна. Не съм в състояние дори да отворя касовия апарат.