— Тук полицията.
— В супермаркета ми избухнаха безредици. Нужни са ми полицаи и лекари веднага.
Навечерието на Нова година бе едно от събитията, които полицаите ненавиждаха. Прекалено обилното леене на алкохол и твърде малко проявяваният здрав разум тласкаха напилите си към буйства и водеха до доста автомобилни катастрофи. Ала проблемите обикновено не започваха преди късния следобед. Не и днес обаче и не в 24-ти участък, ръководен от капитан Ед Гарсия. Още сутринта фоайето на участъка, намиращ се на 100-на улица, вече гъмжеше от превъзбудени, изплашени хора — на всевъзможни езици те питаха дали ще спре електричеството в Ню Йорк, какво да правят, ако в Сентръл парк кацнат извънземни, и кого да съдят, в случай че компютрите им откажат да работят. От редовните двадесет и пет дневни дежурни на Гарсия и допълнителните петнадесет униформени полицаи точно четирима имаха някаква смътна представа в какво се състои проблем 2000. Беше ги пратил на лекция по темата, която те бяха проспали. Сега озадачените полицаи не бяха в състояние да отговорят на пороя от трескаво задавани въпроси.
Ръководител със сериозно отношение към работата си, Гарсия тъкмо се канеше да слезе долу и лично да въведе ред, когато скенерът на бюрото му изстреля радиосъобщението, че участъкът трябва да изпрати хора за усмиряване на спонтанно избухналите размирици в новия клон на „Сейфуей“ при ъгъла на „Бродуей“ и 96-а улица.
За секунди се спусна в гаража и се настани в първата по-тегляща кола.
— Карай по-бързо — подвикна той на униформения млад полицай. — Дай газ. Как се казваш?
— Ричардс — отвърна той. — Честита Нова година, капитане.
— Да, благодаря. И на теб, Ричардс. А сега млъкни и карай.
— Да, сър!
Радиото пращеше, сирената виеше, двигателят ревеше и гумите свистяха, докато синьобелият форд се носеше към „Бродуей“, като разпръскваше пешеходци и гълъби и на косъм избягваше сблъсъка с някои камиони. Други две полицейски коли ги следваха плътно, стараейки се да не изостават.
Гарсия грабна микрофона и натисна бутона.
— Говори капитан Гарсия. На път съм към „Бродуей“ и 96-а. Какво, по дяволите, става там? Някой да ми отговори.
Шофьорът се потеше, при пресичането на червено натискаше сирената и всячески се стараеше да напредва сред гъстото движение. Радиостанциите предаваха новината за избухналите безредици. За същото се говореше и по радиостанциите в полицейските коли, устремили се нататък. Няколко цивилни граждани, чули репортажите на живо, отклониха колите си от пътя и последваха полицейската колона.
— По дяволите! — изруга Ричардс. — Тези идиоти тръгват след нас.
— Да гледаш на живо как действа полицията е страхотно примамливо — отвърна капитанът и натисна отново бутона на микрофона. — Тук е Гарсия — извика той. — Някой да ми се обади!