— Тук е отдел 1346, сержант 0’Донахю. Хора разграбват магазина, капитане, „Бродуей“ е блокиран. Налага се да продължим пеша. Господи, само да видите този тип! Помъкнал е цяла каса шампанско. Хей, приятел, имаш ли касова бележка за това? Господи. Сега пък друг. Те са из целия супермаркет. Спри колата, Джо. Хей, ти, стой на място! — 0’Донахю, остави крадците засега — извика Гарсия в микрофона. — В магазина има расови размирици. Влизай вътре и затвори супермаркета.
— Да, сър.
Размириците рядко възникваха неочаквано и почти никога в десет сутринта. Отрядите за борба с размириците имаха заповед да се съберат в управлението в четири следобед, за да застъпят на новогодишното си дежурство; повечето служители още си бяха по домовете и спяха.
Полицейска диспечерка привикваше служители отвсякъде с ясното съзнание, че оставя огромни райони от града незащитени откъм грабители. Гарсия чуваше цял оркестър сирени да се приближава към „Бродуей“ и 96-а, но всички съседни улици бяха блокирани. Полицаите наизскачаха от колите си и ги зарязаха пред „Блокбъстър видео“ от другата страна на „Сейфуей“, където на тротоара вече се вихреше новогодишен купон. Припяване на „Добрите стари времена“ посрещна полицаите — младият Ричардс се ухили неволно, а капитан Гарсия се ядоса.
— Разчистете тротоара — заповяда той. — Кажете им да оставят бутилките и ако някой се прави на интересен, сложете му белезници. Ричардс, ела с мен.
Сякаш ураган бе минал по тротоара зад пеещите запразнували граждани. От преобърнатите колички се бяха разпилели провизии, колите близо до входа бяха потрошени, наоколо се разхождаха хора със занесен вид, а малка група бе коленичила и се молеше. Четирима граждани бяха стъпкани, един клиент бе получил сърдечен удар, повечето крадци се бяха разбягали, пристигналите лекари, заобиколени от зяпачи, оказваха първа помощ на човека със сърдечния удар. Капитанът бързо събра хората си — дванадесет неуниформени — и им постави задачата да възстановят реда и да помогнат на пострадалите.
Супермаркетът бе в развалини. Щандовете с алкохол представляваха море от разбити шишета и разлети течности. Охраната на магазина, успяла да задържи петима крадци, зорко ги пазеше. Гарсия привика няколко униформени полицаи, нареди на охраната да приберат незаконно носените оръжия и тръгна да търси Спилман.
Откри приятеля си горе при Аманда и Денис, които се утешаваха с по чаша шампанско.
— Какво стана, Джо? — попита капитанът. — Какво, по дяволите, стана?
Лицето на Спилман лъщеше от пот, а устните му бяха разтеглени в маниакална усмивка. За миг Гарсия си помисли, че приятелят му се е побъркал, което щеше да е напълно разбираемо при този обрат на събитията.
— Джо? Добре ли си?
— Искаш да знаеш какво стана ли, Ед? Невъзможното. Онова, което никога не биваше да се случи, стана. Пийни малко шампанско. Честита Нова година.
Капитан Гарсия тихо повтори въпроса си:
— Какво стана?
Спилман посочи черния екран на компютърния монитор.
— Проблем 2000 — промълви той. — Удари ни вирусът на хилядолетието.
— Господи! — Гарсия сбърчи нос. — Ти и Доналд не преставахте да говорите за него. Надухте ми главата с това как нищо няма да се случи поне на вас.
— Е, излиза, че сме грешили — измърмори Спилман. — След като стана тук, може да се случи навсякъде. Все едно е настъпил денят на Страшния съд. Всичките ни системи са извън строя.
— Но защо се стигна до безредици? По дяволите! Знам защо. От цялото напрежение, ето защо. Искам всички заснети материали от системата ви за безопасност.
— Взимай каквото искаш — съгласи се Спилман. — И без това всички така постъпиха. — Отпи от шампанското и добави: — Господи! Сякаш всички полудяха изведнъж. Обикновени хора, а се превърнаха в маниаци.
— Децата го започнаха — обади се Денис. — Държаха се като диваци.
Гарсия, който всекидневно се натъкваше на насилие и на последиците от него, съсредоточено погледна приятеля си и двете служителки на супермаркета. Нахаканият Джонатон Спилман, с еврейски произход, интелигентен, циничен като всеки нюйоркчанин, обикновено не се стряскаше от нищо, но в момента бе потресен. Пребледняла, Аманда щеше да се разплаче всеки момент, а Денис имаше вид на човек, който просто мечтае да се прибере вкъщи.
— Някой от вас тук пострада ли? — попита капитанът.
— Не, но на една от касиерките счупиха крака, а някакъв мъж получи сърдечен удар.
— Лекарите са отвън. Ще се погрижат. Според мен е най-добре да заключиш и да си вървиш.
— Не мога — отвърна Спилман. — Трябва да разчистя и да поддържам връзка с техническия персонал в Плесантон.