Гарсия сияеше.
— Дано Господ се усмихне на Ню Йорк днес — промър мори той. — Ще ни е нужна цялата помощ, която можем да получим.
Копланд се върна във фоайето на салона за масажи навреме, за да види края на втората телевизионна изява на Гарсия за деня. Официалното Религиозно светилище на хилядолетието върху територията на 24-ти участък. Чудесно. Защо не, по дяволите? Докато благодареше на мадам Уо, телевизията прекъсна предаването от испанската част на Харлем, за да включи Ей Би Си от Вашингтон.
— Нови разтърсващи новини, този път от Джули Карпентер в Хонконг. Хайде, Джули.
— Боб, тук в Хонконг — бившата британска колония на южното крайбрежие на Китай — е четиридесет и пет минути след полунощ. Сигурна съм, виждате фойерверките в небето над пристанището зад мен. Станахме свидетели на великолепен парад на лодки и какви ли не чудесни неща. Но, Боб, трябва да кажа, че вирусът на хилядолетието опустошава Китай. Астронавтите от космическите станции съобщават за спрялото електрозахранване в обширни участъци на тази огромна страна. Светло е само в Шанхай и Хонконг. Китайското правителство е наложило информационно затъмнение, но ние по-лучаваме сведения по Интернет и от радиолюбители.
Мадам Уо и момичетата й избухнаха във възбуден разговор на китайски, като не спираха да сочат телевизора с объркан вид.
— Вие върви. Вие върви — подканяше мадам Уо и изтласкваше Копланд през вратата. — Затворено вече.
Копланд излезе на Мот стрийт. Посрещна го страшна врява, идваща от всички сгради. Щом новината от родината достигна сърцето на китайския квартал в Ню Йорк, все едно милион фойерверки избухнаха едновременно. Усети стягане в гърдите. Пред магазина за електроника шумна тълпа гледаше телевизорите на витрината.
Вирусът на хилядолетието затваряше глобалната икономика — истинска безкрайност, зависима изцяло от компютри и бързи комуникации. Налагаше се Федералният резерв незабавно да прекъсне системата за електронно трансфериране на капитали. Защо не се досети какво ще стане и не остана в кабинета си? Прокле се, задето допусна да мисли с оная си работа вместо с мозъка си. Дали не е закъснял?
Хукна, като си прокарваше път през ордите човешки същества, които се изсипваха от сградите и вдигаха шум на всички възможни езици на планетата. Районът от Чайна Таун до Долен Манхатън представляваше умален модел на планетата, изпаднала в бедствие — тя се огъваше от шока на първия, засегнал цялата Земя финансов срив, който бе причинен от спирането на правилно функциониращите технологии.
Ако глобалната икономика имаше духовен център, то това бе „Уолстрийт“. В 11,45 с разпадането на Азия под въздействието на вируса на хилядолетието късата, криволичеща улица с великолепни постройки беше като психическа пустош — тук блуждаеха призраци, пребледнели мъже и жени, които не приличаха на себе си. Впечатлението се дозасилваше от факта, че половината бяха пияни — дали от уиски, или от шок, нямаше значение. Настъпи царството на хаоса.
Копланд нямаше никакво намерение да се превръща в призрак. Опита се да си даде кураж и да възвърне самоувереността си; повтаряше си как ще процъфтява сред развалините. Щеше да осъществи най-големия банков обир в историята и да му се размине. След като цялата гюрултия стихне, той щеше да излезе победител.
Между него и решителния му триумф стоеше единствено Големият червен бутон. Все по-енергично бързаше напред — пред очите му започна да се мярка образът на бутона и да го привлича неудържимо към дълбоката си орбита. Започна да халюцинира: мяркаше му се ту образът на Док в червения кръг, ту емблемата на банката, а накрая — съпругата и синът му. Сякаш целият му живот протичаше пред очите му и му се надсмиваше.
Нямаше представа какво ще се случи, ако задейства програмите, скрити зад бутона. Док можеше да е свързал бутона с какво ли не. Предполагаше се, че веригата преминава през пет превключватели, но къде ли се намираха те? Трябваше да попита. Не приличаше на себе си, не бе нащрек, не се контролираше. Започваше да губи играта. Беше единственият човек в Ню Йорк, за когото се предполагаше, че е имунизиран срещу вируса на хилядолетието, но в момента, докато с мъка си пробиваше път през задръстените от тълпи улици, вирусътзлодей все едно дълбаеше право в сърцето му. От друга страна, ако не докосне бутона и представителите на Федералния резерв затворят банковата система, програмата за кражбата щеше да остане бездейна, докато отново не включат компютрите.
След като бе чакал досега, не можеше ли да почака до следващия вторник или дори сряда? Но забавянето щеше да даде на банковите програмисти в „Техноцентър“ още няколко дни, през които да проверят отново кодовете, и по този начин се увеличаваше шансът, независимо колко незначителен, някой от тях да се натъкне на програмата. Както Док обичаше да казва: „Няма такова нещо като абсолютна сигурност. Система, която да устои на всичко, не съществува. Има само вероятност.“ Може би изненадата, чакаща в компютъра на Док, бе, че нищо няма да се случи, защото Док се е досетил как Федералният резерв ще затвори системата. Дали Големият червен бутон не е просто шега, с която да тормози шефа си? Истинският бутон, ако такъв съществува, най-вероятно е затворен в лаптопа на Док.