— Как мислиш, Джонатон, всичко това измама ли е?
— Не знам, човече, но друго ще ти кажа: не ми пука. Виждам единствено човек, който обявява война на зъл враг, докато всички останали се лутат наоколо като кокошки без глави. Дори да е измама, това е най-прекрасната измама, на която някога съм ставал свидетел. Дай му каквото иска. Постъпи както ти казва. Светът е съвсем загинал, няма какво повече да се губи. Звънни на кмета.
Копланд набра и Пакард отговори.
— Да.
— Копланд се обажда.
— Говори ли с Док?
— Да.
— Предупреди ме, че ще се обадиш, но не ми каза за какво.
— Няма да повярваш, но според мен е истина: нарича се Среднощен клуб.
Копланд обясняваше, а Пакард слушаше; отначало скептично, но постепенно започна да си дава сметка, че компютърът на Насо стрийт действително би могъл да реши дали в Манхатън да бъде тъмно или светло.
— Затова дай телефона на кмета — умоляваше Копланд. — Накарай го да проведе разговора.
Пакард отнесе клетъчния си телефон по коридора до частната стая на кмета. Руди лежеше, облечен в болнична риза и със система на ръката.
— Господин кмете, обаждане за вас.
— Разполагаш с телефон, който работи? Кой е?
— Доналд Копланд.
— Бизнесменът, който прави инвестиции на „Уолстрийт“? Той осигури софтуер срещу проблем 2000 на „Чейс“, нали?
— Точно той.
— Познавате ли се? — попита кметът.
— От деца — отвърна лекарят.
— Откъде знае, че съм тук?
— Хората от охраната ви създадоха истински хаос по радиостанциите си. Всеки с добър тунер може да ги чуе.
— От всички хора, с които бих могъл да се свържа по истински телефон, защо трябва да разговарям точно с Доналд Копланд?
— Твърди, че знае как да запази светлината в Манхатън, господин кмете. Според мен е редно да го изслушате.
— Светлините?
— Нали знаете — електрически крушки, флуоресцентни тръби, неон.
— Не ми се прави на умник, доктор Пакард.
— Приемам го като комплимент, господин кмете, но подхождам еднакво към всичките си пациенти. Не се чувствайте специален случай. Чуйте ме — не ме познавате. Няма причина да ме послушате. Тук съм, за да се погрижа за сърцето ви, а не да ви съветвам какви управленски решения да взимате, но все пак смятам, че трябва да проведете този телефонен разговор.
— Дай телефона — сряза го кметът и грабна слушалката.
— Копланд?
— Ваша светлост, със съжаление узнах за състоянието ви…
— Остави тези глупости! Какво искаш?
— Господин кмете, много добре знаете, че „КонЕд“ е свързан със североизточния пръстен, който включва много електроцентрали. Поне две от тях — във Върмонт и в този щат — нямат готовност да се справят с вируса на хилядолетието и ще сринат цялата верига. „КонЕд“ не е подготвен да предотврати спирането на електрозахранването, а то ще бъде преустановено няколко минути след полунощ. Моята компания обаче е подготвена. Предлагаме ви тази услуга безплатно и ще осигурим електричество за Манхатън. „КонЕд“ има и други проблеми, които сме в състояние да разрешим. Комуникациите им, като начало. Вече свършихме купища работа по телефонните им линии. „КонЕд“, както и „Бел-Атлантик“ не знаят какво сме направили, но въпреки това го сторихме. Сега, в този момент, служителите от „КонЕд“ говорят помежду си, а вие не можете да звъннете никъде.
— Будалкаш ли ме?
— Не, сър. Ще направим същото и за вас. Чуйте ме: вече захранихме „КонЕд“ с огромно количество информация, за да им помогнем да се справят с проблем 2000. Можем и да го докажем, но вече не разполагаме с време. Налага се да повярвате, господин кмете, това е единственият шанс да запазим лампите в града светнали, но за да успеем, ни е нужна помощта ви.
— Звучи ми като торба шибани глупости, Копланд.
— Похарчихме дванадесет милиона долара, господин кмете, като проява на граждански дълг. Компютрите на „КонЕд“ няма да издържат, знаем го, както знаем, че нашият компютър ще издържи. В състояние сме да спасим „КонЕд“ и Ню Йорк.
— Повтори ми го — обади се кмета. — Обясни ми какво смятате да направите и какво ще се случи, ако не го сторите. Обясни го ясно.
Когато Копланд приключи, кметът отлично съзнаваше, че той ще обере овациите, стига хората на Копланд да успеят и в половината от онова, в което бизнесменът се кълнеше. Затова им даде разрешение да действат. В случай на провал, нещата щяха да са толкова объркани, че никой никога нямаше да си спомни или да знае за Среднощен клуб.