Ед Гарсия не знаеше накъде ще задуха вятърът в следващия момент. За един миг се озова пред прага на ирландска гражданска война, после на бунт, а след това на мистично сборище. Как гласеше онази стара поговорка? Внимавай за какво мечтаеш, да не ти се сбъдне.
Крачеше напредназад из кабинета си, пиеше кафе и безкрайно се притесняваше какво трябва да направи, в случай че осветлението загасне. Какво щеше да стане с всичките тези хора? Какво ще стане с хората на Таймс скуеър? Там се бяха събрали тричетири милиона полудели празнуващи в новогодишната нощ. Има още поне петдесет хиляди в участъка си, да не са и повече. Не знаеше точния им брой. Гарсия никога не бе виждал града толкова полудял, а цял живот се бе нагледал на какви ли не луди. Онова, което минаваше за нормално в Ню Йорк, щеше да се смята за налудничаво навсякъде другаде, а той бе преживял политически мелета, расови бунтове, световни футболни първенства, ожесточени стачки и полицейска бруталност — и все пак не едновременно. Затворниците в претъпканите му килии бяха подплашени, уличното движението държеше града в смъртоносна хватка, телевизията се бе скапала, телефоните се бяха скапали, а още нямаше полунощ.
Отвори чекмедже на бюрото, извади бутилката хубаво малцово уиски, въздъхна и я постави обратно.
Телефонът иззвъня. Той подскочи, зяпна апарата, сякаш неодушевен предмет внезапно е проговорил. Предпазливо вдигна слушалката. — 24-ти участък. Капитан Гарсия.
— Здравей, Ед. Копланд се обажда.
— Доналд. Уау! В смисъл изненадан съм, че телефонът изобщо звънна. Друг път през цялото време не млъква, но тази вечер… Е, разбираш.
— Да не би да се оплакваш от проблеми? Аз съм заключен в къщата си.
— Какво?
— Да, заключен съм. Шибаният компютър не иска да ме пусне.
— Онова чудовище в мазето ти? Доста е смешно, Дони, като се имат предвид обстоятелствата. Но пък си добре. Навън е лудница.
— Виж, Ед, трябва ми една услуга. Нужно ми е ченге, на което да имам абсолютно доверие. Ще ти продиктувам един номер. Искам да звъннеш и да разпознаеш гласа на другия край.
— Така ли? Доста тайнствено звучиш, Дони, а аз съм зает. Всички религиозни откачалки в Ню Йорк са се събрали тук. Килиите ми са препълнени. Ченгетата ми почти са си загубили акъла. Така че престани със заобикалките.
— Ед, ще звъннеш на кмета и той ще ти нареди да отидеш в командния център на „КонЕд“ на ъгъла на 65-а улица и Уест Енд, за да вземеш компютърна дискета, която трябва да отнесеш в сградата ми на Насо стрийт.
— Кметът?
— Да, самият Джулиани.
— Будалкаш ме.
— Никак. Нека ти кажа номера.
— Чакай секунда. Дори всичко да е вярно, как ще стигна дотам? Градът се е превърнал в огромен паркинг.
— Кметът ще изпрати един тип с мотоциклет и оня ще те откара.
— А как ще звънна, като проклетият телефон не работи.
— Ще проработи.
— Откъде знаеш, че ще проработи?
— Ще проработи! По дяволите.
— С вълшебна пръчица за поправяне на телефони ли разполагаш?
— Нали ти се обаждам в момента?
— Така е.
— Значи повярвай ми: ще проработи.
— Дай номера.
— Номерът е на Бил Пакард в „Белвю“. Имаш ли го?
— Да. А защо ще се обаждам на кмета там?
— Защото е там, Ед. Получил е инфаркт.
— Руди ли?
— Друг кмет нямаме.
— Мъртъв ли е?
— Как щеше да говориш с него, ако е мъртъв? Хайде, действай.
— Иска да му стана куриер? Нищо чудно, че ненавиждам копелето.
— Не замесвай политиката в това, Ед. Става дума за нещо по-важно.
— За какво всъщност става дума?
— Руди може да ти каже, ако реши. Само му се обади, а после защо не наминеш край мен и да ме пуснеш да изляза от къщата си?
Гарсия се засмя при последните думи.
— Не. Смятам да те оставя там. Така няма да се забъркаш в някоя каша.
— Джонатон е при мен; двамата сме заключени. Шърли е от другата страна на улицата и не знае, че той е тук. Сигурно е откачила.
— Щом работи телефонът ти, защо не й позвъните?
— Господи, Ед! Мога да звънна на теб, на Пакард и на никой друг.
— Защо не?
— Престани с въпросите си и се свържи с Бил, става ли?