Маджо беше изключително по-схватлив от Жоро и веднага усети, че се задава едра работа.
— Слушаме те, началник! — погледна предано генерала той.
Гоцев не отвърна нищо. Разпери ръце и с ехидна усмивка подпря глава на рамото си. Сетне взе лист хартия, начерта кръстовище, сграда, после написа на входа „казино“. Пред казиното нарисува брадат мъж и минаващ автомобил, с двама души вътре, които държат в ръцете си автомати. Накрая вдигна лукаво очи към Маджо и почти незабележимо му намигна.
— А доцентът?
— Стига с тоя доцент. Когато си при мен не искам да повдигаш тази тема! Остави го да си доцентства!
— Разбрах — кимна Маджо.
— Нищо не разбрах — ядоса се Жоро и напусна вбесен. По пътя към офиса на Васил двамата се скараха жестоко.
— Какво иска този дъртак? Какъв е той? Да не е художник? — крещеше в свой стил Жоро.
— Стига си викал! — опитваше се да го успокои Маджо. — Като идем при Васко ще ти обясня всичко.
В офиса влязоха още по-сърдити и започнаха да обясняват на Васил един през друг какво се е случило.
— Седнете — принуди се да им се скара той. — Налейте си по едно питие и говорете един след друг!
— Старецът иска да убие Карамански — изтърси без да му мигне окото Жоро.
— Не е казал подобно нещо — оправда го на секундата Маджо. Беше пребледнял като салфетка. — Лошото е, че ако не го изпълним, ще си загубя апартамента.
— Какъв апартамент, бе? — скочи Васко — Аз ще си загубя фирмата, а може би и главата! Трябва да излъжем този дъртак.
— Най-добре да пребием Карамански — предложи Жоро.
— Не е лошо — съгласи се Маджо.
— Оставете ме да помисля — отпрати ги Васил.
Беше дошло време да търсят независимост, но не знаеха как.
ГЛАВА 7
Джема не можеше да прости на Васил пренебрежението, с което прие гибелта на негови хора в „Дружба“. Жадуваше за реванш. Търсеше го на всяка цена и в крайна сметка реши да се заеме с тази работа сам. Маргина и Димата бяха готови да му помогнат. Митака даде пространство за сбор пред контролирания от него хотел „Орбита“. Отказа да участва лично.
— Тази война не е моя — заяви им в очите той. — Аз направих каквото трябваше.
В ранния следобед бригадите започнаха да се събират. Джема както винаги се разхождаше нервно и с мрачен вид раздаваше къси заповеди.
— Не ме питайте нищо, насирачи! Ще ме следвате където ви поведа — крещеше той.
Димата запази спокойствие и в типичния си стил раздаде задачите. Първо определи маршрутите на всички бригади, без да им каза къде е крайният пункт. Щяха да го разберат в последния момент. Когато той дойде, момчетата с изненада установиха, че са пред спортен комплекс „Дескрийм“.
Маргина и Димата влязоха първи. Другите нахлуха веднага след тях. Вътре наистина беше пълно с каратисти, но всички гледаха като овце пред заколение. С малки изключения нямаха никакво намерение да се защитават. Единствено Боби Гребеца стреля предупредително във въздуха, но го направи повече от страх. Венци веднага се хвърли върху него и го свали на земята. Бедата беше, че онзи се паникьоса и продължи да стреля безразборно. Наложи се Венци да му смачка ръката, преди да вземе пистолета и след това да го смели от бой. Джема пък изобщо не обърна внимание на патакламата. Мина през тълпата като Мойсей през Мъртво море и влезе директно в кабинета на Слави. Започна да го млати още от вратата. После го метна като яре на гърба си, измъкна го навън и го натика в багажника на колата. Закараха го в една горичка край Симеоново. Там се нахвърлиха отново върху него, но яростта им беше изчерпана.
Всъщност те нямаха представа точно какво ще правят. Действаха импулсивно.
— Да го копаме тоя мръсник! — предложи Димата, без сам да се вярва.
— Знаеш ли колко момчета си отидоха заради теб, идиот такъв? — нахвърли се върху него Джема.
— Остави го! — махна с ръка Маргина.
Слави лежеше свит. Изглеждаше толкова жалък, че не му даваше сърце, дори да го срита.
Накрая тримата му теглиха по едни ритник, след което Димата извади железния прът от багажника, цапардоса го по задника и през краката и го оставиха проснат, докато се освести.
Още същата вечер Димата съжали, че не го е ударил по-силно. Слави успя по някакъв начин да се довлече до доцента, а онзи тутакси пусна политическите си връзки. Моментално се задействаха следствие, прокуратура и полиция. Още същата нощ Димата, Маргина и Джема бяха пуснати на централно издирване.
Гоцев следеше събитията отблизо. Един от близките му помощници Свилен успя да измъкне тримата през гръцката граница и да ги настани в бивша явочна квартира в Гърция. Така ги спаси от арест, но самият той губеше с всеки изминал ден политическо влияние. Освен това улицата също му се изплъзваше. Стратегията на доцента се оказа по-правилна от неговата и като стар воин, генералът призна, макар и единствено пред себе си, че бе загубил тази битка. Но не и войната.