Крушата се изживяваше като човек от народа. Запи-ваше се с чираци и ратаи и ги черпеше до безсъзнание. В София имаше две любими места. Едното беше сервиза на Коко Дългия, точно зад блока на дебелия Андро. Навремето му го показа Гоцев. Караше мерцедеса си там за поправка всяка седмица, защото го яздеше като муле. Не му сменяше маслото, забравяше да му налива антифриз, изобщо не отваряше капака на двигателя. А пък и Коко по това време поддържаше единствения сервиз в България за поправка на мерцедеси. Един от чираците случайно счупи предното стъкло и всички работници изтръпнаха от страх. Вместо да се разсърди обаче, Крушата ги почерпи с пълната сума за стъклото и си купи ново с други пари. Така ги спечели завинаги. Направо го обожаваха.
Другото му любимо място беше борсата в Илиянци. Там имаше складове. Черпеше наред всякаква пасмина, от негри до индонезийци, но на китайците не обръщаше никакво внимание. Най-любимият му сътрапезник се оказа Методи. С него прекарваше понякога седмици.
Крушата имаше и една друга особеност — никога не ходеше с охрана. Смяташе се за напълно неуязвим. И в неговия край наистина беше такъв. Правеше неописуеми безобразия. Паркираше колата си където му падне и постоянно провокираше полицаите. Случваше се като се напие да помита цели заведения заедно с персонала. Задигаше девойки от улицата и никой не смееше да му каже нищо. Но ако опитен човек искаше да го убие, той беше изключително лесна цел. Не представляваше никаква трудност.
Гоцев търсеше изход за себе си и за момчетата. Знаеше, че трябва да бъде нещо особено, нещо трудно за обяснение от току що прохождащия демократичен печат. Този път реши да се обърне към другото разузнаване, за което работеше. В ЦРУ го разбраха добре. Пратиха му странна птица — трийсетгодишен босненец с руса къдрава коса, очи на дете, чип нос и волева брадичка. Казваше се Саша Спасенич. Представи се като пацифист, което изненада безкрайно генерала. После му обясни, че преди събитията се е занимавал с хазарт и затова ненавижда разрухата.
— Какво ще искаш за една работа? — попита го Гоцев.
— Харесвам мира и българските жени — отговори му уклончиво онзи.
Генералът все повече симпатизираше на този странен човек. Знаеше прекрасно, че не е случаен. В Босна всички бяха отлични снайперисти по онова време.
— Имам поръчка — предложи оферта той. — Каква ти е цената?
— Не искам пари. Искам бизнес.
— Какъв бизнес?
— Разбирам единствено от хазарт и от това, за което си ме поканил. Просто си поддържам формата.
— Получаваш — кимна Гоцев. — Но ще се радвам да го направиш по възможно най-сложния начин.
— За кого става дума?
Гоцев не отговори нищо. Извади бял лист и нарисува една голяма круша.
ГЛАВА 9
Войната наистина бе разрушила живота на Саша Спасенич и той я ненавиждаше. Не се притесняваше, че е служил за американците, макар че майка му беше сръбкиня, а баща му босненец. Беше си изградил стройна философия за живота. Смяташе, че човек зависи от вътрешното си равновесие, независимо дали е собственик на казино, дали е войник или просяк, който бърка по кофите. Поставяше личното достойнство над всички останали качества и държеше на него с невероятна последователност. Не позволяваше никой да бръкне в душата му. Намираше оправдание за всичко, което прави. По време на най-яростните сражения в Сараево му дадоха странна задача. Посочиха му къща на другия бряг на реката и му наредиха:
— Застреляй онзи мъж!
— Това е вуйчо ми! — отговори той.
— Няма значение — повдигна рамене командирът. И Саша го застреля.
Това, което изглеждаше сложно за генерала, беше детска играчка за Саша. И той реши да го изтъргува на висока цена. Гоцев искаше сложно убийство, което Саша с лекота щеше да му осигури. Дъртакът явно не разбираше занаята. Ако трябваше да разстреля нарисуваната круша в София Саша едва ли щеше да се справи. Не познаваше нито хората, нито езика, нито топографията на града. Всичко това влизаше и винаги е влизало в сценария на поръчковите убийства. Да застреля обаче със снайпер обект в бързо движеща се кола от сто и двайсет метра за него не представляваше никаква трудност. Имаше нужда единствено от автомобил, който да го изтегли на секундата от местопрестъплението. И от квартира, в която да си пие ракията, докато гледа новините. Искаше си и бизнеса. Затова преди да тръгне, напомни на генерала: