— Не забравяй, началник, нашата сделка!
— Нищо не забравям — потупа го дружески по гърба генералът.
— Йебем ти майку кръвава — отблъсна го Саша и Гоцев разбра недвусмислено, че този път има работа с убиец от висока класа. Дори не му мина през ума да не си изпълни намерението.
Като всеки професионалист Саша никога не разчиташе на случайността. Глътна предварително бета-блокери, които успокояваха пулса и бяха забранени отдавна в професионалния спорт, макар и задължителни при поръчковите убийства. Почисти внимателно пушката си „Драгунов“ с пружина на приклада, омекотяваща отката. Залегна час по-рано на мястото, което беше избрал много отдавна и зачака. Червеният „Роудстар“ се появи приблизително четиридесет минути по-късно. Движеше се с около сто километра в час. Саша прихвана обекта още от завоя. Намери първо центъра на колата, след това челото на шофьора. Отвори уста и за миг спря да диша. Дори не усети изстрела. Шофьорът клюмна върху кормилото, колата се сурна в дерето и след стотина метра килна на дясната си страна. Получи се перфектно.
Саша изпусна въздуха. Прибра спокойно пушката си в калъфа. Сетне се насочи към осигуряващия джип. След половин час включиха радиото на програма „Хоризонт“. Първата новина бе за убийството на Крушата.
Гоцев постигна своето. Объркването в редиците на борците граничеше с ужас. Васко затвори дискотеката, а в ресторанта всички бяха длъжни да се явяват в черни костюми. Обяви негласен траур за неопределен срок. През главата му минаваха какви ли не мисли. Основната беше война с руската мафия. Никак не я искаше. Следваха братята сърби, които никак не си поплюваха. За третото не смееше дори да продума. Ако зад този атентат на неговия безсмъртен полубрат стоеше Гоцев, нямаха никакъв шанс.
Първото поръчково убийство в България предизвика луда паника на всички нива. Борците изведнъж разбраха, че живота им не зависи нито от тях, нито от техните босове, а от по-висша, напълно непозната сила.
Политиците със стаен ужас установиха пълната липса на контрол върху държавата и своята жалка безпомощност пред събитията. Журналистите се оплетоха като патета в кълчища. Вестниците бълваха глупост след глупост и невероятно смешни версии. Полуграмотни репортерки търчаха между илюзорни борчески централи, Министерството на вътрешните работи и Парламента, след което публикуваха странни творения, граничещи с научната фантастика. Върхът на сладоледа бе едно заглавие, покорило въображенията на всички тъпаци: „Крушата е застрелян от Нонка Матова“. Постепенно истерията затихна, но страхът остана. Двама души в държавата бяха доволни. Единият все повече дебелееше и овладяваше финансовите ресурси на партията си. Другият се разхождаше спокойно и без охрана в горичката пред блокчето си, в очакване борците да му дойдат на поклонение.
Третият щастливец беше напълно непознат. Някакъв си босненец Саша Спасенич, избягал от ужасите на войната и намерил прием в мирна България. Така и не се разбра откъде е скътал пари, за да открие малка игрална заличка с пет покер-автомата. Саша не бързаше за никъде. Той знаеше, че има още много плодове за брулене и щяха отново да потърсят услугите му. Надяваше се някой ден да получи своето казино.
ГЛАВА 10
Гоцев набра скорост и реши да отстрани Митака. Кокалестото и жилаво момче от софийските села силно го притесняваше със своята смелост и безразсъдност. Биеше и стреляше когато му скимне, а борците го бяха издигнали в култ. Заради винаги подстриганата му по диагонал коса отпред вече го наричаха Бретона.
За генерала най-лесно беше да го убие, но това щеше да изплаши борците. Опасяваше се да не се разбягат отново към селата си. А те му трябваха. Бяха неговата армия. Затова повика Стоил.
— Къде е слабото място на твоя началник? — попита го той.
— Какъв началник? — избухна Стоил. Той много добре знаеше, че го питат за Митака. Имаше му страха, уважаваше го, в известна степен дори го обичаше. Това не му пречеше да се дразни от зависимостта, към селянчето от чийто подпис се нуждаеше за всеки документ. — Лесно избухва, началник. Голям нервак е.
— Тогава ще трябва да му търсим ситуация, която да го извади от равновесие — ухили се генералът.
Двамата решиха да заведат Митака на море. Като борец той беше обиколил почти целия свят, но сега си живееше заграден в хотел „Орбита“ и не искаше да мърда никъде. Изпитваше неприязън към солената вода, пясъка, яркото слънце и всички други екстри, предлагани от морските курорти.