Колкото пъти го сваляха, толкова пъти ставаше. И Митака го хареса. Той обичаше безразсъдните. Така започна тяхното приятелство. Митака вдигна ръце от „чиновниците“ в неговото ведомство и започна откровено да се забавлява. Междувременно му подариха един мерцедес 8 класа, с който по цял ден шеташе из града. Наблюдаваше отстрани как се развива бизнеса на Черешара, на омразния му още от Унгария Карамански и на Илия Зъбчето. Нямаше никаква реална работа.
Появата на Васко Бореца в офиса наистина го изненада.
— Заставаш ли зад мен? — попита го той.
— За какво ти трябвам?
— Нужен си ми в битката срещу боксьорите и каратистите.
— Що пък да не се позабавляваме? — съгласи се Митака. И така категорично за първи път взе страната на борците.
Дебелият Андро не харесваше развоя на събитията. Дразнеше се до такава степен, че дори си позволи една вечер да нахлуе в дома на Гоцев.
— Исках от теб да създадеш механизъм, който да държи в стрес хората. Този път можеше да не интригантстваш и да не вкарваш момчетата във война!
— Спокойно, Анди! — ухили му се Гоцев. Той обичаше да дразни Дебелия с обичайното, овладяно в Щатите фамилиарничене.
— Не ме наричай Анди!
— ОК, Андрюха!
— Получи контрабандните канали, за които се договорихме. Сега трябва да си изпълниш задълженията.
— Получих ги заедно със стария Фатик в наследство.
— Това е положението — затръшна вратата зад гърба си Дебелия Андро и напусна апартамента.
Старият Фатик наистина все още бе фактор в контрабандните канали, но не искаше да работи, с когото и да е. Особено с Крушата. Смяташе го за изключително тъп и не бъркаше. Щеше да се убеди в правотата си няколко дена по-късно.
Гоцев мразеше стария Фатик открай време. Когато турчинът търгуваше с цигари, наркотици и оръжие, той изобщо не пееше в хора. Затова нареди на Крушата да го отвлече.
— Бъркаш момче — обърна се към Крушата старият Фатик. — Зад мен стоят изключително силни хора.
— Нищо не стои — озъби му се Крушата. Натири го в един изоставен силоз и го принуди цяла седмица да яде свинско.
— Чувал ли с нещо за „Сивите вълци“? — намери време да му подхвърли Фатик, малко преди да го освободят.
— Най-обикновени диви кучета — изцепи се Крушата. Но когато Гоцев го попита какво става, въпреки тъпия си мозък, призна: — Турчина има вземане даване с някакви вълци.
Гоцев веднага се досети за какво става дума. Той беше отдавна в разузнаването. Съобщи лошата вест на Дебелия Андро същия ден. И естествено натопи Крушата.
— Отърви се от него! — нареди му Андро.
— Нямаш проблем. Дай ми само време да намеря друг — обеща му Гоцев.
Съдбата на Крушата беше решена.
ГЛАВА 2
В петък, тринайсети, Влаха се завърна в България. Беше спестил доста парици покрай търговиите с бат Гена, но не се изживяваше като богат. Едно от положителните му качества безспорно можеше да се нарече реализъм. Стъпваше твърдо на земята и избягваше да хвърчи из облаците.
На Гоцев вече му трябваше нов човек. Той извика един от „чичковците“ — Венко и след напълно безсмислен увод за здравето на семейството, директно пристъпи към същината на въпроса:
— Намери ми плъх с всичките му екстри! Трябва да е готов без да се замисли да изпълнява каквото му наредят.
На Венко вече му бе дошло до гуша и отдавна възнамеряваше да се пенсионира.
— Нямам плъх, имам мишка — отвърна той. — Не е глупав, но е страхлив като заек.
— Доведи ми го!
Срещата се състоя в ловния парк. Гоцев тутакси хареса новото момче. Опитът му подсказа, че в него има много хляб, въпреки очевидната му боязливост и хитрост.
— Трябваш ми за една работа — обърна се към него Гоцев, без да уточнява подробности. — Знам че си мишка, макар че те представиха като плъх.
— Ще има ли пари?
— Повече, отколкото може да събере мишата ти торбичка.
— Всеки може да бъде мишка в дадена ситуация, другарю началник — произнесе историческата си фраза Влаха.
По-късно щяха да му я напомнят постоянно.
Гоцев имаше навик да пробва хората си. Очакваше един турчин с куфар пари и възложи на Влаха да го окраде. Просто трябваше да провери възможностите на мишката.
— Много си ми необходим — обади се Влаха на големия Кашон, с когото бяха съученици в интерната.
— Знаеш, че не обичам евтини номера — отвърна му онзи.
— Помогни ми! Нямам друг изход!
— Добре, но ще извикаме и Димчо Руснака. Турчинът се появи в София на уговореното място в уговорения час. Наистина носеше в ръката си куфар и се движеше по улицата абсолютно сигурен в своята безопасност: Знаеше за високата си протекция и не се притесняваше от нищо. В това му беше грешката.