— Не ме ли познаваш? — погледна ме той право в очите.
Това винаги ме е дразнело много. Особено, когато го правеха дребосъци.
— Няма значение дали те познавам — отвърнах му. — Аз решавам кой да влезе при шефа.
— И не се страхуваш от мен?
— Не ми пука.
— Я, гледай ти? — изненада се Поли.
Охраната на Васил стоеше зад мен. Те веднага го разпознаха. Обадиха се на шефа и той излезе да посрещне лично стария си приятел. Прегърна го, разцелува го и ми го посочи:
— Този няма да го спирате никога!
После около входа на офиса се увъртя Женята Дългия.
— Как върви бизнеса, момчета? — попита невинно той. — Падат ли парички?
— И да падат не е твоя работа! — отблъснах го аз.
— Симпатяга си ти! — потупа ме той по рамото. След около час Поли си тръгна и пътьом отново ме попита:
— Наистина ли, не се страхуваш от мен?
— Наистина — отвърнах му аз.
— Тогава защо стоиш при тези лигльовци? Знаеш къде да ме намериш, нали?
— Знам.
По това време аз наистина вече смятах хората на Васил за лигльовци и не бях далеко от мисълта да ги напусна. Докато ние се правехме на чиновници бригадите на Маймуняка, на Владаеца и на Митко Малкия щавеха наред из София и изкарваха луди пари. Няколко пъти поставяхме въпроса пред Васил, но той винаги го отклоняваше.
— Стойте си около мен, момчета, мястото е сигурно и добре защитено!
Ние обаче не бяхме доволни. С моят приятел Венци свикнахме да ходим всяка вечер в една близка дискотека, собственост на Джоката. Той беше интересна фигура. Нисък и дебел като сумист, вечно потен и вонящ на пор. Имаше много пари от миналото си като барман в Японския хотел. Естествено поддържаше връзки с тайните служби. Освен тази дискотека държеше най-големите видеотеки в страната заедно с Доган и Венци Коня. Парите се изливаха върху тлъстия му врат като водопад. Носеше винаги едно и също сако с пет златни химикалки в левия и с пет в десния джоб. Беше изключително досаден.
— Как сте, момчета? — започна да се увърта около нас той. Знаеше, че работим за Васил и искаше подобно на много други да се навре в силовите структури.
Ние се дразнехме, защото той беше от нашия квартал и го познавахме отдавна. Преди не ни обръщаше никакво внимание. Сега обаче не само, че сядаше постоянно на нашата маса, а в един прекрасен ден ни поиска дори услуга. Домъкна някакъв смотаняк, когото представи като Пацо Състезателя.
— Какъв състезател? — попитах аз.
— Бивш — отвърна ми той. — По автомобилен спорт.
— Какво искаш?
— Има една манекенка в Люлин. Искам да я отърва от някакъв тип, който я притеснява. Ще ви платя кеш.
— Не можем да вземаме пари — дръпна се Венци. — Трябва да се обадите на Васил.
— Аз ще свърша тази работа — вдигна телефона Джоката.
След петнайсетина минути получихме разрешение за акцията. И тръгнахме към Люлин. Нямахме собствена кола. Пацо Състезателя ни натовари в неговия линкълн, който беше първият в България. Стигнахме до една смотана пицария, където манекенката се оказа сервитьорка. Искала да напусне бившето си гадже, да си прибере багажа и да се премести при Пацо.
— Защо ни занимаваш с такива простотии? — ядосах се аз.
— Положението наистина е много сериозно — обясни бившият автомобилен състезател.
— Щом сме дошли дотук, да свършим поне работата. — предложи Венци и аз се съгласих.
Тежкият линкълн спря плавно пред огромен блок в Люлинското гето. Нямахме никакво намерение да се намесваме в събитията. Останахме на задната седалка като наблюдатели. Първо изскочи майката на бившето гадже. Направи неописуем скандал. Съседите увиснаха по прозорците като гроздове. След това се появи самото бившо гадже. Търчеше подир сервитьорката и сълзливо подвикваше:
— Върни се, обичам те!
Накрая във водевила се включи Пацо Състезателя. Удари бездарен юмрук на съперника си и двамата наченаха изключително смешен бой.
Ние се намесихме, колкото да спрем резила. Натоварихме любовниците в линкълна, след което Пацо потегли с бясна скорост.
— Иде ми да ти откъсна главата — хвана го за врата Венци. — Колкото ти си състезател, толкова тази курва е манекенка.
На другия ден Васил ни направи на нищо. Не взехме нито стотинка от акцията, но това беше най-малкото.
— Изложили сте фирмата — разкрещя се той. — Така и аз олеквам покрай вашите глупости.
Нямаше какво да му отговорим. Съзнавахме прекрасно, че Васил беше прав.
ГЛАВА 16
Ние с Венци нямахме никакво намерение да простим на Джоката. Веднага след като Васил ни нахока, отидохме в дискотеката. Притиснахме го яко и той беше принуден да се откупи с две бутилки от най-скъпото уиски. Знаеше как да се подмазва. Изчака ни да се понапием и се присъедини към нас.