— Защо не платиш заплатата на момичето, работило е цял месец? — попита той.
— Плащам ви огромни пари, а вие оставяте някакви маймуни да ме грабят! — разкрещя се тя.
Борко не продума повече. Мълча и по пътя към „Дружба“ 2, който по онова време приютяваше най-бедната част от населението в София. Стигнахме до голям жилищен блок, приличащ на затворническа сграда. Мизерията лъхаше отвсякъде. Позвънихме и съпругът на сервитьорката ни отвори.
— Какви сте вие? — тръгна на остро той. Венци веднага скочи да го бие, но Борко го спря.
— Ние не ти мислим злото, мой човек — успокои Боксьора разярения мъж. Виждахме с просто око, че правдата беше на страната на тези изключително бедни хора, но пък искахме да си запазим заведението. — Върни факса — продължи Борко. — Аз ще платя заплатата на жена ти.
— Той не е тук. Трябва да отскочим до „Люлин“.
— Нямаш проблем — обадих се аз. — Ние сме с кола. Прекосихме целия град и в Люлин спряхме пред подобен блок. Приятелят на нещастния съпруг се оказа същия бедняк като него. Веднага извади факса. После прошепна нещо в ухото на нашия „клиент“. Той пребледня до синьо.
— Ама ти си бил големият боксьор! — обърна се той към Борко. — Не ти искам парите, вземи си ги!
— Успокой се, мой човек — отблъсна го леко Борко. — Аз все ще намеря отнякъде.
Върнахме се в пицарията с факса и нещата бързо се успокоиха. С Венци си мислехме, че Борко Боксьора ще си поиска парите от майката на Дим. Това обаче не се случи. Той дори отказа да и обясни как точно сме взели факса, макар че по онова време не беше по-богат от съпруга на сервитьорката.
Съдружник на Трайчо се явяваше небезизвестният Кольо Картофа. Шофьор му беше друг Кольо, с прякор Кучето — бивш спортен деятел. Изключително алчен по природа и невероятно брутален, той се насочи към нас като най-млади и най-неопитни според него. Изчака шефовете да заминат на почивка в чужбина с жените си и веднага ни потърси.
— Момчета, босът ми остави мерцедеса — извади ключовете той.
Знаехме, че лъже, но пък от друга страна „Бог високо, цар далеко“.
— Кажи, бате? — попита го директно Венци.
— Тръгвайте да изкараме малко пари!
Първо ни заведе в зъболекарски кабинет, където ни посрещна много мила женица.
— Здрасти, Кольо — обърна се към Кучето тя. — Да не те боли вчерашната пломба?
— Нищо ми няма — отвърна катилът. — Водя ти две момчета, които искат да говорят нещо с теб.
Ние с Венци останахме шашнати в кабинета. Изобщо не ни минаваше през ума да рекетираме тази симпатична зъболекарка, която на всичко отгоре лекуваше тъпия си пациент. Извинихме се и излязохме.
— Ти луд ли си бе! — нахвърлих се аз върху Кучето.
— Що, какво съм направил? Знаеш ли колко пари за пломбата ми взе тая маймуна вчера? Малко щавене няма да й навреди.
— Голям идиот си! — приключи разговора Венци. Кучето обаче не се задоволи с неуспеха при зъболекарката и ни поведе към „Надежда“. Натисна един от звънците и ни набута в средно голям апартамент. Самият той не влезе. Вътре ни посрещна младо момче.
— Баща ми и майка ми заминаха — разпери ръце то. Ние отново се бяхме подстригали „канадска ливада“ и всичко му стана ясно на секундата. Фирмата се занимаваше с окабеляване на съседните апартаменти и видимо едва прохождаше. — Нямаме още никакъв капитал. Комшията се е объркал нещо.
— Кой комшия, бе? — зина Венци.
— Ами Кольо Кучето. Той живее под нас. Измъкнахме се веднага и този път едвам удържах Венци да не строши главата на онзи идиот.
— За нищо не ставате! — разсърди се той. Отпраши с мерцедеса и ни остави на улицата. Наложи се да си хванем такси.
Трайчо Манекена не се проявяваше като егоист. Позволяваше ни да си търсим допълнителен бизнес и не ни искаше процент от него. С Венци се сетихме за таксиджиите пред парк-хотел „Москва“, които навремето пласираха крадените ни стоки. Колонката беше една от най-силните в София. Отидохме при тях и директно им заявихме, че ако искат да останат на това място, трябва да ни плащат процент от заработеното.
— Утре ще ви отговорим! — обещаха те.
На другия ден ни посрещна главатарят им. Оказа се същият тъпан, който навремето ни разиграва с гумите и акумулатора, само че беше станал още по-дебел. Смяташе се за много як.
— Какви ги мислите, вие? — сопна се той. — Махайте се оттук, докато не съм ви помел!
По всичко личеше, че все още ни смята за квартални келеши, но Венци дори не го изчака да доизрече заплахата си и с мощен удар хвърли дебелака в нокаут. Другите шофьори моментално се разбягаха. Поразително ми приличаха на глутница кучета, останали без водача си. Следващата седмица изобщо не се появиха. По-следващата — също. В края на месеца паркира самотно такси.