— Ти кой си? — измъкнах аз шофьора от мястото му.
— Най-умният таксиджия — отвърна ми той. — Готов съм да ви плащам, защото сега цялата работа остава за мен.
Беше продажник разбира се, обаче на нас не ни пукаше. Повече се интересувахме дали ще падат пари. А те заваляха като дъжд. Съвсем скоро към този предател се присъединиха и други таксита, които смирено си даваха лептата. Изобщо бизнесът тръгна. Не бяхме предвидили само едно обстоятелство — Васил държеше панорамата на парк-хотела и познаваше всички таксиметрови шофьори лично.
— Хубав бизнес сте си намерили — извика ни той в офиса. Не бяхме го виждали отдавна на живо. Изглеждаше все така приветлив, но ние усещахме скритата в него ярост.
— Не е лош — казах аз.
— Сечено по цялата поста — отряза ни той. Това означаваше, че прекъсваше бизнеса ни с таксиметровите шофьори завинаги. Нямаше мърдане.
Другият ни вариант беше да отидем при Жоро Илиев. Носеха се слухове, че той и брат му са в конфронтация. Тъкмо мислехме да го търсим, когато в офиса на Манекена нахлуха двама от изродите на Жоро. Видимо бяха вчерашни. Дрогата ги държеше яко. Дочакаха Трайчо, но преди това лигавото им държане направо ни подлуди.
— Жоро иска да му върнеш парите, които ти е дал за колата на жена му — нахвърлиха се върху него те. — Двигателят блокира.
— Я се махайте от тук — побесня Трайчо. Не бяхме го виждали такъв.
Той се славеше като дипломатичен и етичен бизнесмен, обаче този път не издържа. Веднага след като онези излязоха, вдигна телефона първо на Жоро.
— Знаеш много добре, че съм ти продал читава кола — опита се да успокои тона Манекена. — Не съм виновен, че твоите идиоти са я карали без масло.
— Не ме интересува, искам си парите обратно!
— Ще видиш от мен пари, колкото от змия пичка — тресна му слушалката Трайчо и се обади на Васил:
— Плащам ти редовно, както сме се уговорили — каза му вече по-спокойно той. — Убеди брат си да не ме тормози за глупости! Не го заслужавам.
После се затвори в офиса си и до вечерта не го видяхме. Идиотите на Жоро обаче изчезнаха завинаги. Явно Васил наистина се беше намесил. Ние с Венци бяхме все още хлапета, но този епизод ни подсказа, че където и да идем, на този етап всичко зависи от Васко. И се отказахме от преместването при Жоро.
През това време Поли блуждаеше по улиците, самотен и несретен като клошар. Пропиля завзетия от Бен Търпин бизнес за секунди. Изстиска заведенията, които охраняваше и ги обезкърви за година напред. Парите от апартамента отдавна бяха изчезнали, а други не се задаваха отникъде. На всичко отгоре наистина желаеше да се настани някъде и да прекъсне серията от местене по тавани.
Ситуацията беше лоша за всички. Васил ползваше протекцията на Дебелия Андро, но това не попречи на старият шмекер да му вземе охранителния лиценз. Може би така искаше да го подчини още по-яко.
Зад Маджо стоеше Гоцев. Карамански продължаваше курорта си в затвора. Доцентът оцени правилно обстановката, направи общо събрание на спортните клубове и обяви новата си идея:
— Този път ще защитаваме изстрадалото население със силата на спортистите! — обяви патетично той. — Предлагам да създадем организация на спортните дружества, която да спре насилието и да озапти бившите борци, боксьори и всякаква измет!
С всеки изминал ден положението ставаше все по-лошо. Васил се чудеше кой път да хване, а Маджо се покри. Тогава на Поли му хрумна идея, каквато можеше да се роди само в неговата глава. Реши да вземе нещата в собствените си ръце и сам да очисти Доцента. Надяваше се срещу това да получи така дълго бленувания апартамент.
Поли започна да дебне Доцента като ловец дивеч. Не бързаше. Разучи му всички навици. Разбра, че има любовница, при която ходи всяка нощ. Измъкваше се рано сутрин и преспокойно минаваше през градинката, докато стигнеше до тролейбусната спирка. Очевидно се смяташе за безсмъртен.
Поли отново извика Женята.
— Къде ще ходим? — попита наплашено Дългия. Още не беше се освестил от убийството на Животното.
— Решил съм да спортувам сутрин — отвърна му Поли. Женята изобщо не му повярва, защото знаеше, че Дребният не обича никак подобни занимания. Изненада се като го видя по къси гащи, фланелка, шапка на главата и черни очила. Освен това носеше в сак анцунг и маратонки.
— Чакай ме тук — остави го Поли в края на улицата и влезе в градинката.
Там започна да прави лицеви опори, да кляка и да подскача като типичен фитнес-маниак. Дребният му ръст създаваше впечатление за влюбен в спорта тийнейджър. Доцентът мина по край него, без да му обърне никакво внимание. Поли спокойно го настигна. Изстреля два куршума в главата му. После без да бърза, разглоби пистолета и започна да разхвърля части от него в околните канали, в кофите за боклук и храстите. Беше запознат със златното правило: „Няма оръжие, няма престъпление.“ Накрая спокойно се вмъкна в колата на Женята. Започна да се преоблича досадно дълго, като особено наблегна върху връзките на маратонките си. Писъкът на полицейските автомобили вече се чуваше, но това изобщо не го разтревожи.