— Знаеш ли какво, Женя? — предложи той. — Срещу нас има баничарница, а пак аз умирам за пресни банички с боза. Искаш ли да хапнем по една?
— Както кажеш — съгласи се Женята. Пресякоха алеята сякаш нищо не се е случило.
Поръчаха си по една баничка с боза и без да обръщат внимание на паниката отвън, търпеливо ги изядоха. После Поли изненадващо отказа да спортува.
— Омръзна ми — обърна се той към Женята. — Карай ме вкъщи да спя!
Женята го остави в квартирата му и след това мина през едно приятелско заведение. Там имаше телевизор. Ужаси се, когато видя репортажа за убийство на Доцента. Веднага направи връзката.
Маджо също се уплаши. Сложи бариера пред трите замъка в полите на Витоша и увеличи охраната двойно. Очакваше всеки момент нападение от каратистите.
Васил също взе необходимите мерки. Около офиса му гъмжеше от Висаджии.
Никой от тях не смееше да мръдне сам из София. По-късно се оказа, че тези мерки са напълно излишни. Вместо да нападнат, каратистите са покриха. Месец по-късно, Поли се нанесе в новия си апартамент и спря пред него чисто нов мерцедес Е класа с две врати. Запазена марка му беше да не я заключва. Просто слагаше на волана бележка с надпис: „Тази кола е на Поли“.
ГЛАВА 19
С настъпването на зимата Поли реши да се откаже временно от убийствата. Не защото не му харесваше да изкарва лесни пари с едно дръпване на спусъка, а поради липса на подходящи обекти. Единствената едра риба Карамански все още се криеше в затвора. По-дребните не си заслужаваха труда. Освен това Поли ненавиждаше къртовския труд на традиционните бизнесмени. Беше го намразил покрай собственото си фабрикантско семейство. Това не му пречеше да се оглежда навсякъде по света откъде текат парите. Когато разбра, че Васил е останал без лиценз за охранителна дейност, веднага отиде при него.
— Предлагам ти да станем застрахователи, братко! — оферира той.
— Нямам понятие как се прави това… — отвърна чистосърдечно Васко.
— Обяснявам просто — вместо да охраняваш, със същите бригади застраховаш. Лепиш стикерите и си гледаш кефа.
— Ами, ако се случи фал, нали трябва да плащам? — опъна се Васил.
Той изобщо не владееше упражнението изваждане. Умееше единствено да събира.
— Нямаш проблем. Не сме ДЗИ. Ако някой наруши правилата ще плаща хем глоба, хем гяволъка си.
Работата обаче не потръгна. Луксозните коли бяха собственост на тлъсти бизнесмени, които изобщо не пожелаха да ги застраховат при Васко, а предпочитаха все още действащите държавни компании. Бизнесът също не налиташе. На практика бившите охранителни бригади просто сменяха формата, без да променят съдържанието, но приходите намаляваха с всеки изминал ден. И Васил се разсърди.
— Подведе ме! — развика се той на Поли. — Застрахователната компания изисква голям персонал, а не носи никакви приходи.
— Имам план — успокои го Поли. — Ще им направя предложение, на което няма как да откажат.
Ние с Венци продължавахме да гладуваме покрай боксьорите. Пари нямаше, но забавления колкото щеш. В основата на повечето от тях стоеше Кольо Картофа. Той имаше брат близнак Нико, с когото си приличаха като яйца. Кольо се изправяше пред нашето заведение на „Витошка“, надянал боксови ръкавици и скръстил ръцете си зад гърба. Изчакваше да мине някой особено наперен тузар и внезапно му нанасяше десен прав. Онзи се чудеше как да реагира. Не знаеше защо е ударен, а освен това като ни видеше наредени един до друг двуметрови мъже, кротко продължаваше пътя си. Ако случайно някой се оплачеше на полицията, Кольо винаги отговаряше:
— Не съм бил аз, може би брат ми Нико.
Другото ни забавление беше, да пръскаме с воден пистолет минаващите покрай заведението мадами, както и педеругата Евгени Минчев. С него се гаврехме всеки ден, но вместо да ни отбягва, той нарочно минаваше пред кафето. Видимо му харесваше да има вземане-даване с яки момченца.
Над „Аполон“ живееше амбициозна баба реститутка. Тя също се правеше на бизнесдама. Беше открила клек-шоп в мазето, продаваше алкохол, цигари и разни други боклуци. Кольо най-редовно пазаруваше от нея. Пълнеше торбата с бутилки уиски, кашони с цигари и хрупкави мезета, след което успокояваше бабата: