— Ей сега ще се върна да ти платя! — обещаваше той. Разбира се, това никога не ставаше.
— Кольо, кога ще си оправим сметките от вчера? — идваше на другия ден бабата.
— Какви сметки? — пулеше се Картофа.
— Напълни цял плик със стока?
— Каква стока, ма? Това е бил брат ми!
— Сега кой ще ми плати? — проплакваше бабичката.
— Ами, той. Ако го откриеш — приключваше разговора Кольо.
Животът при боксьорите наистина беше лек, но отчайващо безпаричен. Налагаше се да си намерим нещо по-доходно. Офисът на Поли се намираше на стотина метра по-нагоре и всеки ден го виждахме как слиза от колата и се насочва към входа на кооперацията. Васил го беше назначил за директор на застрахователната компания. Един ден го причаках:
— Здрасти — представих му се аз. Венци стоеше мълчаливо до мен.
— Какво искаш? — попита ме директно Поли.
— Работа.
— Работа има, но пари няма. Не се тръгва така, момчета! Първо ще питате за пари, а после за бизнес.
— Не разполагаме с голям избор.
— Всъщност, ако дойдете при мен и свършите нещо, може би ще потекат и пари.
— Къде да си подадем документите?
— Няма да се назначаваме и да се записваме във ведомости — отряза ни Поли. — Имаме далеч по-сложни задачи.
Боксьорите не ни се разсърдиха. Изпратиха ни с най-добри чувства и пожелания за успех. Два дни по-късно се настанихме в тайния офис на Поли. Той беше с един вход и два тайни изхода. Там командваше Женята Дългия. Поли обикновено идваше привечер, изтощен от чиновническата работа в официалния офис. Един ден обаче пристигна светнал като слънце. Така изглеждаше, когато замисляше ново престъпление.
— Слушайте ме добре, момчета! — събра ни той — Управлявам застрахователна компания, която не върви на добре. Искам от вас да издирите всички крадци на автомобили в София и да поемете контрола над тях.
Ние бяхме заобиколени от рецидивистите на Карамански — хора с огромен опит и без никакви скрупули. Това влизаше в стратегията на Поли. Объркваше млади и стари, докато младите се научат на занаят, след което освобождаваше старите. Искаше да разполага само със създадени от него кадри.
— Какво правим с тях, ако се опънат?
— Биете ги, докато окрадат всички коли средна класа — нареди безцеремонно той. — Искам да ги складират по техните гаражи, а вие да ги опишете. Не трябва да продават нито един автомобил без мое разрешение!
— Какво ще каже Васко като разбере, че работим за теб? — попитах аз.
— Не се притеснявайте, това е мой проблем!
— Какво ще каже Маджо — обадиха се част от другите.
— Еби му майката на Маджо!
— Какво ще каже Карамански? — изправи се един от боксьорите.
— Нямате грижа, момчета. Вие работите за Поли. Разрешавам ви да го заявявате на всеки, който ви търси сметка. После аз ще му търся сметка. От вас искам само да изпълнявате задачите съвършено.
Параноята преследваше Поли нон-стоп — постоянно му се привиждаха предатели. Раздели бригадата на групи от по четири души и никой не знаеше какво прави другият. Пердашехме крадците на автомобили наред. Те бяха особена порода хора. Малко бой не им стигаше. Предпочитаха да отнесат два три юмрука и още толкова ритници, но да си запазят парите. Затова ги пребивахме жестоко. Най-упоритите мъкнехме на Витоша. Погребвахме ги в снега, докато се съгласят на условията ни. Аз бях в една група с Венци и Женята. Получихме задача да хванем един особено хитър крадец. Беше отмъкнал автомобила на наши познати и чакаше откупа в един вход на „Витошка“. Не го познавахме лично. Видяхме мъж, който отговаряше на описанието и тихомълком го обградихме.
— Бъркате нещо, момчета! — веднага влезе в роля той. Изглеждаше около трийсет и пет годишен, напълно благоприличен гражданин.
— Обикалях „Витошка“, за да купя подарък на дъщеря си — показа ни паспорта той, където датата наистина съвпадаше. — Беден съм като църковна мишка, безработен съм и някакви непознати хора в лъскави костюми ме помолиха да се появя тук в определен час и да получа запечатан плик. Обещаха ми десет долара.
— Как ще те намерят? — хвана го за врата Венци.
— Наредиха ми да вървя по булеварда, те щели да ме открият.
— ОК, тръгвай! — пусна го Женята.
Тарикатът мина пет пъти от горния до долния край на „Витошка“, но никой не го спря. Принуди ни да се обадим на Поли:
— Човекът е пълен сиромах — каза му Женята. — Твърди, че някакви го използвали.