— Какъв сиромах, бе! — развика се Поли. — Карайте го на Витоша и ще разберете каква стока сте хванали! Това е най-печеният мошеник.
Час по-късно спряхме до една от поляните по пътя за хижа „Алеко“. Венци разсъблече тариката чисто гол, хвърли го на земята, и го накара да се зарива със сняг. Аз трябваше да му счупя ръката. Женята отговаряше за краката.
— Признай си! — убеждаваше го той.
— Чухте цялата истина, момчета! — предаде се съвсем онзи. — На кръст да ме разпънете, нямам какво повече да кажа.
Женята отново се обади на Поли. Говори дълго с него. Убеждаваше го, че сме хванали съвсем невинен човек.
— Я не се занасяйте! — разкрещя се Поли по мобилния телефон, който по онова време носехме с цяло куфарче. Изглеждаше доста странно за съвременните разбирания. Представляваше нещо като миниатюрна военно-преносима пощенска станция. На нас обаче ни вършеше работа. Пък и не можехме да избираме. Все още нямаше други. — Късайте му главата на този мошеник, докато не каже истината!
Ние обаче бяхме твърдо решили, че сме сбъркали.
Свалихме мъжа до града, дори му обещахме компенсация в пари заради изтезанията. Прибрахме се омърлушени в офиса. Малко по-късно пристигна Поли. Не изглеждаше ядосан. Държеше се по-скоро присмехулно и насмешливо.
— Какво става, юнаци? — ухили се той.
— Пуснахме човечеца! — разпери извинително ръце Венци. — Дъщеричката му има рожден ден все пак.
— Дъщеричката му има рожден ден, когато му скимне — хвърли поне десет паспорта на масата Поли.
На всеки от тях наистина имаше различни дати. Тарикатът ползваше един и същи номер, за да се отърве, ако евентуално го хванат.
— Продължавайте така, момчета — заряза ни Поли. — Ако се държите като шарани, далеч ще стигнем — добави той преди да излезе.
Ние останахме като гръмнати.
По-опитните бригадири и преди ни бяха убеждавали, че информацията на Поли е желязна. Но сега се убедихме окончателно.
ГЛАВА 20
Случаят с дребния тарикат съвсем разклати чувството ми за справедливост. Спортът ме беше научил да не понасям поражения, пък и тепиха не търпеше лъжа. Или съдията вдига твоята ръка, или тази на противника ти. Правилата са ясни и точни. Дори да се манипулираха понякога, те не бяха тайна за никого. В реалния живот всичко се оказа съвсем друго. Всеки мамеше колкото може, но аз нямах никакво намерение да се предавам. Нито да остана на нивото, на което се опитваха да ме задържат. Имах си лична стратегия за пътя към върха и знаех точно какво искам.
— Предлагам обект, от който можем да ощавим доста пари — заявих аз на Женята.
— Какъв — заинтересува се той.
— Двама стари авери от махалата — Илиян и Марин. Шетат из цяла България и крадат коли като за световно. Не се отчитат на никого.
— Познаваш ли ги добре?
— Познавам ги прекрасно.
Цялата следваща седмица мъкнех Марин и Илиян по най-елитните столични заведения. Научих всичко за тях — защо се събират, с кого се събират и най-важното, къде се събират. После им заявих, че заминавам в командировка. Предварително се бяхме разбрали с друга бригада да ги загащи и да ги отведе в хангара, където държахме пленниците. Операцията мина без никакви усложнения. Двамата ми бивши приятели имаха моя мобифон и веднага звъннаха.
— Помагай, Жоре, загазихме!
— Къде сте? — попитах аз, макар че бях от външната страна на хангара.
— Затворили са ни някъде. Не знаем какво искат от нас.
— Дай ми шефа!
Обади ми се колега, с когото се виждах в тайния офис на Поли всеки ден. Разиграхме невероятен театър. Двамата идиоти се вързаха, защото вярваха на слуховете от улицата, че Поли и Васил играят отделно.
— Това са мои хора — заявих аз от името на Поли.
— Няма твои, няма мои. Васил вече знае за тези двамата — отвърна ми колегата. — Да снесат петдесет хиляди марки и ги пускам.
Илиян и Марин можеха да намерят дори повече, но скръндзлъка надделя.
— Нямаме толкова — изреваха на умряло те. Караха шикозно БМВ тройка за трийсет хиляди марки. Предложих им да оставят колата. — За къде сме без нея? — проплакаха те.
— Не знам, момчета. Положението е сериозно. Мога да ви намаля глобата до двайсет хиляди марки, но трябва веднага да ги внесете.
— Ще ги внесем — съгласиха се неохотно двамата юнаци.
Внесоха парите още същата вечер. След това с ентусиазъм започнаха да работят за мен. Една от причините беше, че трябваше да избият двайсетте хиляди марки, а другата, за да не попаднат отново между шамарите на борците. Поли обичаше популизма и умееше да го прилага, когато трябва. Събра собствениците на всички откраднати автомобили. Получи се нещо като общо събрание на ограбените.