— Дами и господа! — изпъчи се той, опитвайки се да надрасне себе си. — Успяхме да намерим вашите автомобили, но битката продължава. Бандите на Карамански са навсякъде. Единствената ви защита са стикерите на нашето застрахователно дружество.
Изглеждаше странно, но тактиката му проработи. Мнозинството от хората му повярваха. В края на годината Васил със задоволство констатира, че застраховките се увеличават многократно.
На Поли всичко му се струваше малко. Беше доволен от развитието на застрахователната компания, но тежките коли на баровците силно го привличаха. Събра ни за пореден път и постави нова задача.
— Доволен съм от вас, момчета. Обаче ще си получите парите след като привършите следващата акция.
— Каква е тя? — попитахме.
— Разни тузарчета и измислени банкери се разхождат из града с 8 класи и БМВ-та седмици. Искам да ги прихванете!
Тази работа беше значително по-трудна. Изискваше предварителна подготовка, която включваше продължително следене, уточняване на навиците и фиксиране на местата, които баровците обикновено избираха, за да паркират. Карахме подир тях обикновено с невзрачна кола. Загащвахме ги предимно в подземни гаражи или в глухи улички. Не желаехме да има свидетели.
По неизвестни причини Дебелия Андро се опита да възпре намеренията на Поли. Полицията дебнеше на всяка крачка. Ние ходехме облечени абсолютно еднакво, с дънки, дънкови якета и скиорски шапки, с процепи за очите. Понякога дори слагахме ски в багажника и когато ни спираха съвсем спокойно заявявахме, че сме тръгнали към пистите на Витоша. Всъщност целта на тази дегизировка, беше да не могат да ни опишат.
Поли на свой ред не искаше да се кара с Андро и ни нареди да действаме изключително предпазливо. Дори ни забрани да употребяваме белезници. Носехме сезал. Най-якият от нас хващаше баровеца през врата и затискаше устата му да не вика. Двама от другите, връзваха му ръцете. Шофьорът измъкваше ключа от джоба му и подкарваше мерцедеса към предварително уговореното място. Указанията бяха точни — дори и да се появи полицейски патрул, да не спира. След двайсетина минути оставяхме уплашения баровец край някое дърво или в подземен гараж, но преди това задължително обяснявахме, че сме хора на Карамански. — Имаш много здраве от Кръстника — прошепваше му някой от нас.
После се изтегляхме с таксиметрови коли и се събирахме в предварително уговорения пункт. Преследващата кола прибирахме на другия ден. Пращахме нов човек за нея. Той разиграваше кратък театър с двигателя, след което я докарваше пред тайния офис.
Васил и Поли много мразеха дъртите мошеници. Най-ги дразнеше, тяхната надменна ленивост. Работеха с бившите комунисти и гледаха на нас като на недорасляци, а ние се борехме за всеки лев. Те бяха следващите ни клиенти. Не представляваха особена трудност. Събрахме колите им, като тенекии за вторични суровини и съвсем скоро на всяка от тях грееше стикера на застрахователната компания.
Поли обаче, не се задоволяваше с малко. Този път реши да посегне на големите престъпници. Особено го ядосваше Цецо Враждебеца. Мандахерцаше се из София с огромен мерцедес и се правеше на независим. На всичко отгоре не беше лесен. Винаги държеше под седалката си автомат.
Хванахме го посред бял ден, на булевард „Витоша“. Женята отвори вратата и насочи към него автомат. Аз отворих другата и ритнах ръката на Цецо, който тъкмо посягаше към своето „Узи“. Извадихме го навън пред погледа на минувачите, но никой не посмя да се намеси.
— Грешите, момчета! — съвсем спокойно каза той.
— Поли никога не греши! — отвърна му Женята. После шофьорът отмъкна тежкия автомобил към хангара, а ние пуснахме Враждебеца да си върви по живо, по здраво. След седмица той също залепи стикер на застрахователната компания.
ГЛАВА 21
Васил за първи път изглеждаше щастлив. Застрахователната компания действаше на пълни обороти. Стратегията на Поли се оказа успешна. За да му се отблагодари, той му даде десет процента в акции. И Поли заработи още по-яростно. Реши да обхване цялата страна. Тръгна като апостол от град на град, като навсякъде откриваше офиси на ВИС-2. Първо търсеше най-големите местни тарикати. Славата му на човек, който не се церемони много, се носеше навред. Не му беше трудно да организира срещите си.
— Искате ли да бачкате за нас? — питаше той. Повечето се съгласяваха веднага, но имаше туземци, които се смятаха неуязвими на местна почва. Тогава Поли намираше по-малки тарикати. Агитираше ги бързо и просто: