— Пия си питието заедно с Поли — кротко отвърна Бен.
— Чупи се, защото ме дразниш!
— Ама недей така, батка! — изправи се Бен. Явно не беше забравил стария си номер. Увъртя се около дебелака и най-изненадващо заби глава в челото му.
Онзи обаче се оказа твърде здрав. Дори не помръдна. Започна да млати Бен като маче в дирек. Ние не се намесвахме. Интересното беше, че здравенякът, който охраняваше Бен също си траеше. Наблюдаваше равнодушно, сякаш присъстваше на боксов мач. Накрая Поли не издържа.
— Айде стига толкова! — застана той между двамата.
— Кой си ти, че да ми кажеш стига? — побутна го дружбенския бригадир. — И какви са тези тъпанари около теб? — започна да го изблъсква той към стената. — Мъкнеш ги тук само да ме ядосват!
В този момент не издържахме. Скочихме и смачкахме глупака като сюнгер. Едва успя да излази от заведението.
— Ти защо през цялото време не свърши нищо? — нахвърли се Поли върху охранителя на Бен Търпин.
— Ами те бяха ек-ек — разпери ръце онзи. — Не смятам, че е честно да се намесвам.
— Майко мила, откъде ви намират такива тиквеници? — хвана се за главата Поли — По-тъп си дори от господаря си.
ГЛАВА 22
На другия ден Поли ни събра в едно заведение срещу нашия офис. Бяхме същите хора от предната вечер. Васил мина покрай нас с черното си Grand Cherokee на път за неговия офис. Огледа ни внимателно, но не изглеждаше ядосан. Дори прие снежните топки, които Женята хвърли по него като невинна закачка. По-късно явно му бяха обяснили за снощния скандал и след около час новият шеф на наказателните му бригади Пацо Турчина събра на отсрещния тротоар около стотина души. Неудобството беше смазващо. Всички ние до преди два дни се чувствахме колеги и работехме за една кауза. Другата разлика беше, че хората на Пацо съвсем се бяха размекнали напоследък. Достатъчна им беше сакралната фраза: „Васил нареди!“, за да си свършат работата. Бяхме четири пъти по-малко от тях, но те изглеждаха много по-уплашени.
— Какви глупости си вършил пак? — провикна се Пацо Турчина към Поли.
Той стоеше изправен пред нас с черния си балтон и хич не му пукаше.
— Не ми говори така! — предупреди го Дребния. Тогава Пацо пресече улицата и се изправи пред него.
— Да пускам ли кучетата? — присви очи. — Снощи отново си вилнял.
— А ти ще издържиш ли, ако някой селски цървул ти направи така — удари го няколко пъти с права длан по рамото Поли. Това беше много тънък психологически момент. Бригадата на Пацо не чуваше какво си говорят, но прекрасно виждаха как Турчина търпи удари, без да отвърне. Направо се смразиха.
— Може и да си прав — отдръпна се Пацо. — Иди да се разбереш с Васил, не е хубаво да се карате.
— Ще дойда, когато аз реша! — отряза го Поли. Пацо кимна. После се върна при неговите хора и постепенно опразниха тротоара.
Час по-късно Поли наистина отиде в офиса на Васил, придружен от нас. Посрещна ни Пелтека — стар разбойник, но и доскорошен колега. Опита се да заговори Поли. Той го подмина като човек без значение. Тогава Пелтека се обърна към нас:
— Не е хубаво да се разминаваме така! Стари приятели сме! Ако ще се стреляме, не забравяйте, че не е добре да се уцелваме.
— Гледай си службата — потупа го по гърба Женята. — Ние не определяме правилата.
Поли влезе при Васил и отвътре се чуха куп взаимни обвинения. Двамата се надвикваха явно ядосани до краен предел.
— Не стига, че липсват пари и криеш твоя човек, ами и налиташ! — крещеше Васил. — Не можем ли да се оправим като съдружници?
— Щом ми пращаш хора, няма за какво да говорим! — не му отстъпваше Поли.
— Тогава ти вземам десетте процента — приключи разговора Васил.
Поли излезе бесен, тресна стъклената врата и тя се разпадна на малки парчета. Ние го последвахме. Беше повече от ясно, че мирът свърши.
Потеглихме към хотел „Родина“, където напоследък обичаше да прекарва времето си Жоро Илиев. Намерихме го в прекрасно настроение.
— Какво става, мой човек? — провикна се към Поли той. — Разбрах, че си се скарал с брат ми.
После изгони придворните рецидивисти и поръча по една бутилка уиски за всеки.
— Беля — оплака се Поли.
— Няма лошо. Все някой трябваше да се опъне на брат ми. Той мачка наред и не се съобразява дори с мен.
— Ще отскочиш ли да му кажеш, че е по-добре да не се занимава с мен? — предложи Поли.
— Нямаш грижа — скочи в колата на секундата Жоро. Върна се след около час. Изглеждаше доста изнервен и угрижен.
— Изгони и мен — тръшна се на фотьойла той. — Ще трябва да изчакаме, докато му мине.
— И какво да правим сега?
— Заминаваме за Банско — отсече Жоро.