Пак по това време в страната се завърна Чупи глава. Първо отиде при Карамански, който още в Унгария го прекръсти на Бен Търпин. Гребецът се забавляваше, както с живота така и с опасния си занаят. Помагаше му кокаинът. Освен всичко друго, Бен Търпин беше син на известна съдийка и можеше да бъде полезен в опасни моменти.
Женята Дългия също остана извън войната. Крадеше си касетофончета и чанти, колкото да преживява. Мандахерцаше се с оранжевата си жигула по софийските улици като класическа провинциална госпожица.
Някъде по това време Поли реши да привлече тези двамата и тъй като разбираше от човешка психология, успя да ги убеди веднага.
— Може ли огромен човек като теб да се занимава със синджирчета? — обърна се той към Женята. — Ти трябва да плашиш хората, а пък ние ще прибираме дивидентите.
— Както кажеш — съгласи се Дългия. Поли вече му беше взел страха, когато го спаси от една дузина озверели борци.
С Бен Търпин всичко стана много по-лесно.
— Идваш с мен, плъшок! — нареди му Поли. Двамата бяха еднакво ниски и дребни, но Поли без съмнение излъчваше огромна заплаха.
За обект на първата им акция избраха току-що открит колбасарски цех. Собственикът наподобяваше нафтова печка — тлъст, дебел и мазен. Уточниха стратегията предварително. Женята Дългия настояваше да направят охранителна фирма по подобие на ВИС, но Поли смяташе това за излишен труд. Решиха да искат директно пари.
— Двайсет хиляди марки и оставаш жив — затисна колбасаря Женята Дългия.
— Не ми пука от вас — опъна се колбасарят. — Аз работя с куките.
— Ще ти дам аз едни куки — тръгна да му вади окото Женята.
— А какво ще им кажа като дойдат? — изквича онзи. През цялото време Поли не обели нито дума, а Бен Търпин се правеше на добрия разбойник.
— Спокойно бе, мой човек! — успокояваше уплашеното кюмбе той. — Ние ще уредим въпроса.
— Ами добре тогава — примири се дебелакът. Разбира се, тримата нямаха никакво намерение нито да помагат, нито ги интересуваше как ще се оправи уплашеният колбасар. Той беше последната им грижа. Взеха парите и преспокойно тръгнаха да ги харчат.
За втората акция избраха един изключително благовъзпитан и добре облечен собственик на недвижими имоти. Прибраха го от улицата посред бял ден. Завързаха му очите и вечерта го закараха до гьоловете около Долни Богров.
— Двайсет хиляди марки — оферира без да се бави Поли.
— Няма откъде да ги взема в този момент, господине — отвърна учтиво собственикът на агенцията.
— Сваляй гащите — обърна се Поли към Женята Дългия. — Да ти духа докато се сети къде държи ключа от касата.
— Никога не съм правил такова нещо! — опъна се Женята.
— И аз никога не съм опитвал, господине! Не знам дали ще се справя! — разпери ръце човекът. Междувременно му бяха свалили превръзката на очите, а зениците му се свиваха от страх като на заек.
— Може и да ти хареса — успокои го Поли.
— Може — кимна примрял от ужас онзи. — Но ще ви помоля само да ми сложите превръзката на очите.
Горкият вярваше, че ако извърти един минет ще се отърве и няма да плати двайсет хиляди. Обаче не позна.
— Как беше? — попита го Поли, когато свърши.
— Добре — отвърна учтиво собственикът на агенцията.
— Сега може ли да си ходим?
— Къде ще ходиш бе, тиквеник? Забрави ли че имаш да ни даваш двайсет хиляди марки? — натисна му главата във водата Поли и го държа така, докато онзи остана без дъх.
— Ще ви дам всичко което имам — успя да промълви той, когато най-сетне глътна малко въздух. — Ще си продам агенцията, ако се наложи.
Поли беше продукт на богат фабрикантски в миналото род. Интелигентен дребосък от сой. Въпреки това нямаше къде да живее, защото роднините му го бяха напъдили. Не харесваха нито приятелите му, нито начина, по който изкарваше парите си. Мечтаеше да си купи апартамент и затова даваше на двамата си ортаци Женята Дългия и Бен Търпин толкова пари, колкото да не умрат от глад. Всичко друго задържаше за себе си. Те на свой ред изразяваха крайно недоволство, макар че и през ум не им минаваше да го напуснат. Ужасяваха се от неговата жестокост, съчетана с изключителна интелигентност.
— Намерете ми Джуджето! — нареди на своите PR агенти Стоил и Сандо една вечер Митака.
— Живее на някакъв таван — отвърнаха в един глас и двамата.
— Закарайте ме до там!
Поли се оказа вкъщи. Посрещна Митака студено и с подчертано пренебрежение.
— В Унгария те носих на гръб, а тук те виждам за първи път — едва не му тръшна вратата под носа Поли. — Стана баровец и ме забрави!