Преди години неговата сватба мина скромно и бедно, затова реши да направи на брат си наистина пищно тържество. Все пак той обичаше Жоро повече от всички други.
— Искам от теб едно нещо — извика го Васил отново в офиса. — Няма да ми мъкнеш твоите рецидивисти и бивши затворници от Бобов дол, а ще съберем общество, за да се разбере че вече сме направили нещо на този свят. И един път да зарадваме мама.
— Екстра — съгласи се Жоро. — Ти определи датата, аз почвам подготовката.
За сватбеното тържество избраха ресторанта на Васил. Паркингът отпред се наводни от коли. Присъстваха почти всички известни политици, висши полицаи, пълният състав на организацията и естествено хората на Жоро. Вестникарите бяха накацали като гроздове по околните блокове. Грандоманията надминаваше всичко видяно до този момент в България.
Васил седна на централно място, облечен като испански идалго. За първи път го виждаха толкова елегантен и вече с дълга до раменете коса. За да се различава от него Жоро, който винаги бе носил дълга коса, сега се появи с къса. Изглеждаше доста прилично, дори прекрасно за селския си произход. А булката направо беше неотразима.
От двете страни на Васил седнаха Боян Барона от Сливница и синът на стария Фатик — дебелият Фатю. Боян се славеше като изключително интересен чешит. Търгуваше с петрол под протекцията на Васил, нарушаваше югоембаргото без да му пука и всеки ден печелеше около трийсет хиляди марки. Беше изключително щедър към работниците си. Не пропускаше седмица без да ги заведе до някой от фрий-шоповете.
— Имаш ли телевизор? — питаше той всеки един поотделно. — Имаш ли видео? Имаш ли перална машина?
Който нямаше получаваше веднага и освен със заплатата си, се прибираше в къщи с покъщнина за цял живот. Освен това ги поеше с уиски денонощно. Пиеше наравно с тях, дори повече.
Дебелият Фатю също беше интересна фигура. Той измисли номера с колите-двойници. Снабдяваше организацията с крадени автомобили от западна Европа, които имаха абсолютно редовни документи и живи собственици, както и коли близнаци с абсолютно еднакви номера и документи. Не можеше да ги хване никаква митническа проверка, ако по някаква свръхслучайност двата автомобила не се окажеха един до друг по едно и също време, пред един и същи митничар. Точно на него Васил поръча подаръка за брат си. Самият той не се вълнуваше много от луксозните марки автомобили, но брат му се заплесваше подир всяка по-лъскава ламарина.
— Искам да зарадвам Жоро с мерцедес 600 SEL като на Митака — обърна се той към Фатю.
— Имам в наличност само един с обратно кормило, братко! — разпери ръце турчинът.
— Много добре — зарадва се Васил. — Брат ми никога не е обичал нормалните неща.
И още същия ден му го докараха в задния двор на ресторанта. Там хората на Васко го оформиха набързо като сватбен подарък. Нагиздиха го, накиприха го и го оставиха така до сватбата.
В разгара на тържеството обаче Барона изведнъж се присети, че дебелият Фатю му е продал фалшив „Ролекс“.
Отвън изглеждаше като истински, но под фасадата машинката се оказа фалшива.
— Ти си един мошеник — нахвърли се Боян върху Фатю през главата на Васил.
— Добре де, ще ти върна парите — защити се Фатю. Той беше силно притеснен от влиянието на баща си и макар че всички го знаеха като изпечен измамник, много държеше да го възприемат с респект.
— Мирнете, аз ще покрия разликата — опита се да успокои Васил. — Не забравяйте, че брат ми се жени!
Барона обаче беше вече много пиян и нямаше сила, която да го укроти. А на всичко отгоре знаеше как да уязви турчина.
— Тъп, дребен търгаш — развика се той. — Не си никакъв мъж!
— Кой, аз ли? — скочи като подритнат Фатю. После извади голям колт, опря го в дланта си и я простреля.
В същия момент сватбата се разпадна на части. Васил извика „Спешна помощ“. Ресторантът се напълни с лекари, медицински сестри и униформени ченгета, а развеселените сватбари се изнесоха кой накъдето види. В крайна сметка Васил остана сам. Той не си падаше по панаирджийски истории и предпочиташе да върти бизнеса без да се набива на очи. Но сега за първи път разбра, че с хората около него това бе невъзможно.
ГЛАВА 6
Колкото и да е странно, убийците също се различават. Смелите обикновено действат с пистолет. Приближават се плътно до жертвата и не застрашават нито един невинен. Автоматчиците също навлизат в обсега на набелязания обект. Затова се изискват качества и бързо мислене. Особено при оттеглянето. При тях обаче съществува възможност Да пострада някой напълно случаен човек. Най-подли и лишени от достойнство са бомбаджиите. Залагат взрив и действат от дистанция, без да се интересуват дори от обкръжението на осъдения. Карамански беше точно такъв. На Нова година взриви поредната си бомба в заведението на Васил. Напоследък той атакуваше единствено него. Усети го, че е най-мек и не желае кръв, за разлика от Митака, който не се страхуваше от нищо.