Слави Каратиста също замисляше нова война. Идеолог му беше едно малко човече с очилца, комунистически костюм и вид на италиански мафиот от 80-те години: доцент-правист Цветанов. Той се славеше като изключително хитър. Намърда се по някакъв начин в спортните структури, дори стана председател на една от федерациите по карате. После създаде гражданската асоциация „Защита“. Идеята му беше проста като гъбена чорба.
— Ще ги превземем с добро — убеждаваше той Слави. — Отиваме при ресторантьорите и ги убеждаваме, че ни трябват пари за нашата хуманитарна организация, създадена да ги пази от лошите.
След това следеше кога хората на Васил ще се появят някъде и веднага пращаше на същото място орда полицаи. Така разваляше сделките. На другия ден се появяваше с блага усмивка и кротко убеждаваше собствениците, че той им е единствената надежда.
— Това са мои връзки — съвсем сериозно внушаваше той. — Ако ми се доверите, няма да имате грижи.
Доцентът приличаше на шушумига, но всъщност беше злодей от класа. Възнамеряваше да превземе улицата по същия привидно благ и добродушен начин.
Наглите действия на „Защита“ минаха всякакви граници. Васил се принуди да свика общо събрание. Колкото и да не му се искаше, налагаше се да покани до себе си тримата внедрени от Гоцев свои помощници — Маргина, Димата и Маджо. Всъщност той уважаваше Маргина заради неговата смелост и безразсъдност. Към Димата се отнасяше с тихо презрение. Не можеше да понася неприкритата му подлост. А Маджо откровено ненавиждаше.
— Какво прави този тъпан тук? — попита го брат му, който напоследък все по-често се навърташе в офиса. Пристигаше гордо с новия си мерцедес, макар, че нямаше пукната стотинка в джоба си.
— Кой тъпан?
— Влаха — кимна Жоро към Маджо. Не го търпеше от край време. Пък и другите босове.
— Те са шефове на Ниагарския водопад — засмя се Васил. — Пускай ги да пасат! — След това се изправи и съвсем откровено попита дали има някой мераклия да председателства събранието. Изчака известно време. После преспокойно обяви: — Значи ще председателствам аз!
Димата и Маджо се спогледаха без да кажат нито дума. Напрежението нарастваше с всяка изминала минута.
— Имам информация, че Слави е събрал 300 каратисти в „Дескрийм“ — изправи се Васил. Напоследък той се обличаше в широки бели дрехи в стремежа си да прилича на испански благородник. Изглеждаше наистина забележително. — Мисля, че войната трябва да приключи един път завинаги. Събираме хора и ги смачкваме.
— А доцентът? — обади се Маджо.
— Не искам да слушам в моя офис глупости за доценти! Забрави го!
— Ние ще нападнем с нашите бригади — скочиха Маргина и Димата.
— Нищо против — подсмихва се Васил. — Ще ви дам и моите хора. Водете ги!
Маджо не можеше да живее без интрига. Не изчака дори ден и поиска среща с Гоцев.
— Оня ни праща на война с каратистите, а няма никакво намерение да дойде с нас — докладва му той.
— Кой оня?
— Васил.
— Кажи му да дойде при мен!
Васил, разбира се, нямаше как да откаже тази среща и няколко часа по-късно също се появи.
— Какво става, моето момче? — посрещна го благо Гоцев. — Замислили сте нещо?
— Нищо особено, началник — наведе глава Васко.
— Виждал ли си скоро брат си?
— Напоследък всеки ден.
— Работи ли вече за нас?
— Най-малко не работи против нас.
— Това не ми стига мой човек. Да дойдат двамата с Маджо при мен, трябват ми за една работа — нареди в крайна сметка Гоцев.
На Васил не му беше лесно да събере за един следобед Маджо и брат си. Още повече обикновено никой не знаеше в каква орбита се движи Жоро, къде бръмчи и какво точно е намислил. Наложи се да пусне цялата си агентурна мрежа, за да го открие. В крайна сметка успя. Двамата се появиха пред генерала късно вечерта.
— Здравейте, момчета — посрещна ги той. Помълча минутка две, колкото да се разбере кой командва парада и кротко се усмихна: — Вие можете да ми бъдете деца, пък и аз така гледам на вас, но не сте направили още нищо съществено за организацията. Не можете да искате от Васил да присъства на тази операция. Той е шефът. Не му отива да бъде в първите редици. Босовете трябва да се съхраняват, момчета, иначе дисциплината се разпада.