— Боклуци такива! Защо отворихте колата ни? — нахвърлиха се те върху нас.
— Нищо не сме отваряли — спокойно отвърна Венци. — Прибираме се от купон.
Аз обаче усещах, че тези двамата ще ни нападнат. Реших да ги изпреваря и рязко влязох в краката на първия. С лекота го прехвърлих зад гърба си. Мъжът изстена силно. При падането се беше ударил доста яко и на практика излезе от боя. Венци обаче не се справяше с другия. Той се оказа по-силен от него. Бутнах го настрана и забих на мъжагата едно поясно хвърляне. Обичах тази хватка. Той се запревива от болка на земята, а ние бързо се изнизахме. Не от страх, а защото се надявах отново да започна тренировките. Не исках да спирам спортната си кариера.
Този ден получихме третия си урок за гангстерския свят: никога не бий без нужда!
ГЛАВА 9
10 ноември 1989 година се стовари върху нас колкото очаквано, толкова и изненадващо. Клубът, в който тренирах се преустрои в акционерното дружество. Командваше го президент — нещо съвсем ново за нас.
— За да продължиш да тренираш, трябва да имаш поне бронзов медал от предишното първенство — каза ми той. — За да постъпиш в спортната рота, също.
— Знаете много добре, че съм контузен — отвърнах.
— Това не ме интересува.
— Дал съм си здравето за този спорт.
— Не си само ти — обади се услужливо оня задник треньорът и не си мръдна пръста да ме защити.
Поради травмата той ме бе отписал и за него бях бита карта. Нямаше никакво намерение да помогне. Не случайно го наричаха Гъза. В съседния блок обаче понякога живееше странен генерал с неограничени възможности. Познавах го от сутрешната опашка за вестници пред автогара „Юг“. Вечер си разхождахме кучетата заедно. Осмелих се да му звънна. Той ми отвори без да прояви никаква изненада. Личеше си, че е човек от занаята.
— Здравей, моето момче! На какво дължа честта?
— Загазих с казармата. Ще ме пратят в някое тъпо поделение и не се знае дали ще се върна.
— Това да ти е проблемът — успокои ме Гоцев. — Донеси ми документите си и утре иди да ги вземеш от окръжното. Ще служиш на петнайсет минути оттук.
Така и стана. Старите войници веднага усетиха, че не съм случаен войник. Изобщо не ме възприемаха като новобранец. Всичко в мен издаваше елитния спортист и то в борбата — мощна мускулеста фигура, дебел врат и вече смачкани уши.
— Какъв си ти, бе? — закачаха ме те.
— Сега ще ти покажа какъв съм — минах безцеремонно през тях една вечер, хванах се за лоста и направих с лекота двадесет силови набирания. След това, без да се пускам, добавих към тях още толкова коремни.
На момчетата щяха да им паднат червата. И ми заръкопляскаха съвсем искрено.
— Що за птица си? — застана пред мен младши-сержант.
— Нищо особено — засмях се аз. — Само бивш национален състезател по борба.
След този ден не само ме оставиха на мира, но започнаха да се отнасят с мен с онова уважение, което поражда страхът. Престанах да бъда новобранец. Станах отново онзи човек, когото другите познаваха преди да вляза в казарма. И не позволих нито едно издевателство над другите новобранци.
Късметът ми проработи още веднъж. На поредните състезания председателят по борба забелязал моето отсъствието и тутакси нахокал Гъза:
— Къде е Жоро, тъпан? Защо не се бори?
— Взеха го войник — дръпнал се страхливо дебелосеркото. — Пратили го в най-обикновено поделение, не мога да го отърва.
Още на другия ден командирът прочете заповед пред целия личен състав, че ми се разрешава да ходя свободно на тренировки и че съм национален състезател. Беше силно поласкан от факта да има такъв войник в разпореждане.
Войнишкият живот не е от най-приятните. Бях зажаднял за борба и започнах тренировки с пълно натоварване. Много скоро ми се наложи да участвам в две сериозни състезания, които спечелих. Амбициите ми отново се върнаха. И точно тогава ме споходи ужасът на спортистите — отново получих травма на коляното. Поради несериозното лечение тя се бе оказала хронична. С големи мъки се довлякох до лечебницата. Във военна болница ми сложиха гипсова отливка и ме върнаха в казармата без да ми дадат нито ден отпуска. Шест дни преживях истински ад. Проклетата лонгета ми пречеше да ходя дори до тоалетната. Спасението дойде от вечния Венци.
Той също се бе уредил да служи на четвърти километър, но в съседно поделение. Виждахме се рядко. Случайно разбрах, че е успял да си уреди продължителна отпуска по-болест, въпреки завидното си здраве. Някакъв лекар от травматологията на военна болница му гипсирал чисто здравата дясна ръка и му дал тридесет дни болнични. За услугата Венци броил триста долара.