— Първо искаме да прегледаме стоката — отвърна Иво.
— Какви ги вършиш ти, бе? — нахвърли се върху мен Андрейчо и ако не знаех, че това си е чист цирк щях наистина да му повярвам. Едва се сдържах да не се разсмея. — Нали вчера води човек да ги гледа? Това да не е магазин, та да ви го показвам по сто пъти. Ако нямате пари, прав ви път!
В този момент бащата на Миленчо извади колебливо пачката от вътрешния джоб на сакото, а Андрейчо предпазливо я взе и започна бавно и внимателно да брои парите. Това също влизаше в сценария. Целта беше да приспи вниманието на двамата балъци. Сега обаче те явно заподозряха нещо и поискаха да се качат заедно с него догоре. Тази маневра даде възможност на Андрейчо да довърши изработения от мен сценарий.
— Защо ми ги мъкнеш такива! — развика се той и върна пачката с парите. — С тях не може да се работи.
Аз, разбира се, се правех на виновен, а главният актьор тръгна да се прибира към вкъщи. Тогава алчността на двамата надделя. Набутаха му пачките буквално в ръцете. Видимо се бояха да не изпуснат евтините видеоапарати. Андрейчо прибра пренебрежително мангизите и изчезна през резервния вход. Остатъка от спектакъла трябваше да довършим ние.
— На кой етаж живее този? — попита по едно време Иво. — Нали си идвал тук с Милен.
— Средната врата на третия етаж — отвърнах аз, почти задушен от смях.
Иво веднага се втурна нагоре и натисна звънците на всички апартаменти. Първо му отвориха именно средната врата на трети етаж.
— Къде са видеоапаратите? — попита той смаяната женица.
— Какви видеоапарати! — учуди се тя.
— Не ги крийте! Да се покаже Андрей! Иначе ще извикам полиция.
— Ами извикайте! — тръшна вратата женицата. И вече защитена допълни: — Аз и без това смятам да го направя.
Чак тогава бащата на Миленчо се усети че работата става дебела, хвана Иво и го смъкна надолу по стълбите. Двамата бяха изключително ядосани. Дори забравиха за нас. Обвиняваха се взаимно, в глупост и тъпотия, което ни помогна да се измъкнем незабелязано от кооперацията.
За първи път изпитах вътрешно задоволство да измамя печени тарикати. Оказа се, че плановете ни са рационални и ефективни. Вкарвах все повече хора в операциите, което намаляваше печалбата ми, но за сметка на това излизах сух и невредим. Така научих поредния си урок — алчността е пагубна, когато е по-голяма от риск.
ГЛАВА 10
Със спечелените от Миленчо пари си купувахме отпуска след отпуска. Обикновено се лекувахме на морето. Броените дни обаче бързо свършват. Прибрах се в София, за да си платя поредния месец и най-изненадващо установих, че докторът също е излязъл в годишен отпуск. Върнах се в казармата. Старият набор беше уволнен. В поделението щъкаха безброй новобранци. Вече ми се носеше славата на спортист от националния отбор, а фактът, че съм прекарал четири месеца домашен отпуск, ме правеше още по-голям герой в техните очи. С пълно основание предполагаха големите ми връзки във Военно-медицинска академия. Още първата седмица за мен се залепи един заек от Пловдив.
— Имам нужда от отпуск, Жоро — започна да ме облъчва той. — Много ми тежи службата.
— Тя тежи на всички — отвърнах.
— Уреди нещо, аз ще направя каквото се иска.
— Моите отпуски са напълно редовни.
— Баща ми е арендатор на земя и ще ти платя колкото пожелаеш — не ми повярва новобранецът.
— Пас съм — отрязах го.
Седмица по-късно ми хрумна, че мога да изкарам доста пари от поредния шаран. Изчаках още десетина дни, докато онзи съвсем намрази войнишкия живот.
Срещнах го уж случайно на двора.
— К’во става бе, заек? Още ли ти тежи службата? — потупах го по гърба.
— Загивам, Жоро!
— Колко дни отпуск ще те спаси?
— Поне един месец.
— Нали знаеш, че като се върнеш, ще ти скъсат задника от гонене заради скатавката? Дори само от завист.
— И какво да правя? — помръкна той. — Не мога да понасям повече този казармен живот и тъпотиите на старите бойци!
— Може би е по-добре да уредим директно уволнение — намекнах му. — Но излиза доста скъпичко, около шест хиляди долара.
Мисълта, че ще се отърве от казармата завинаги веднага го завладя, но сумата му се видя твърде голяма. Баща му също не бе склонен да я даде.
— Това са твърди цени — заявих му категорично.
— Не можеш ли да ми издействаш някаква отстъпка?
— Забрави за нашата договорка!
Приключих разговора не само защото повече не ми се разправяше с него, а и заради страха да не се разприказва. Отдельонните командири в ротата бяха приятели и тънко им подсказах да го тормозят всеки ден. Обясних, че просто ми е противен. Започнаха да го слагат през вечер наряд, пък и през останалото време не го оставяха на мира. Ако до този момент казармата му тежеше, сега стана нетърпима. Това продължи десетина дни, след което заекът дойде сам при мен и се разплака.