— Имаме проблем — промърмори Андро.
— Ти имаш проблем. Моите съм ги решил — отвърна му Гоцев.
— Правиш се на голям тарикат, обаче политическата власт я изпуснахме и сме на път да изпуснем икономическата. Както върви, като нищо ще ни натикат в затвора.
— Какво общо имам аз? — дръпна се генералът. Той винаги знаеше докъде свършва разговора и откъде започва конспирацията. Луканката явно искаше нещо от него. И генералът го научи само след минути.
— Знаеш, че не обичам насилието — почеса се по врата дебелият, — но как да ти го кажа?… Имаме сериозна нужда от наша ударна организация с желязна и кървава дисциплина. Като тази на сицилианската мафия. Тя ще държи хората в стрес, а оттам и в подчинение.
— По-кротко, Андро.
— Нека граби, бие, убива и насилва, когото си поиска — съвсем загуби контрол Луканката. — Новите са мекушави. Играят си на демокрация, но нямат представа от организация, а пък законите им нищо не струват. Положението трябва да стане нетърпимо и след това на бял кон се връщаме ние, облечени в подходящи костюми.
— А какво ще правим с тази пасмина когато забогатее? — погледна го съвсем сериозно този път генералът.
— Ще я унищожим с лекота — засмя се Андро. — Можем да им дадем пари, за да кротуват. Можем да ги затворим. В крайна сметка можем да ги изселим.
Гоцев слушаше със сериозен вид, но вътрешно се подсмихваше. Удивляваше се как може подобен наивник да разполага с финансовия ресурс на цялата партия. Познаваше престъпността в Съединените американски щати. Прекрасно знаеше, че никой не може да се оправи с големите пари. Поне до този момент нито една държава не бе успяла.
— Добре — съгласи се той. — Какво по-конкретно искаш от мен?
— Искам да създадеш структурите. Новите мафиоти няма да имат проблеми с парите. Дори да са прости цървули, с твоето влияние и с финансите на хората, които представлявам, още утре ще се събудят босове.
— Тази работа ще свършат само борците.
— Борците ли? — изненада се Андро. — Те нямат достатъчно ум за подобна дейност.
— Не ги познаваш — отвърна му генералът. — Може да са селянчета, но амбициите им са огромни и са изключително задружни. Приличат на сицилианците.
— Ами хубаво — съгласи се дебелият. — Аз също познавам един от тях, викат му Илия Зъбчето. Струва ми се голям боклук. От УБО ни изпревариха и го напълниха с пари.
— Съгласен съм с теб. Момчето не струва пет пари, но по-трагичното е, че пазвантите на властта правят зад гърба ни собствена организация. И за това си виновен, ти, драги! Защо ги остави безконтролно да разполагат с толкова много средства?
— Кой ме е питал? Гръбчев, а след него и Кашев бяха много влиятелни и се ползваха с личната протекция на Тодор Живков. Измислиха нововъведение в схемата и ми отнеха парите. Обаче и ти, и твоята Държавна сигурност също не свършихте нищо. Сигурен съм, че нямате внедрен човек в техните среди.
— Не е моя вината — озлоби се внезапно Гоцев. — Обаче съм подготвил такъв гангстер, че техният лигльо Илийчо ще се посере като разбере.
— Договорились! — не се стърпя да употреби любимия си русизъм Андро. Следваше с огромни усилия генерала по стръмната уличка на гърба на руското посолство.
— Не сме още! — отвърна сухо Гоцев. — Искам позиции в горивата, както и връзка с контрабандните канали.
— Имаш ги!
— Затова ще отговаря един мой далечен роднина и бивша барета. Все още не е достатъчно брутален, но след като усети вкуса на големите пари, ще се обучи. Вярно момче.
— Добре — успокои се Андро. — За контрабандните канали имаш ли човек?
— Естествено, при това изключително подходящ. Абсолютно животно. Препоръча го онова леке Боби Радев.
— И той ли е борец?
— Какъв друг? Наскоро излезе от затвора. Помаче от някакво ловешко село.
— Помак ли? — искрено се учуди дебелакът. — Винаги си твърдял, че мразиш малцинствата.
— Този ми трябва, за да утъпче пътеката. После ще видим.
Андро наистина се боеше от генерала, но нямаше алтернатива. Нищо на този свят не ставаше лесно. По-важното бе, че вече започваха истинска работа.
ГЛАВА 14
Генерал Гоцев седеше на закътана маса в градината на ресторант „Ловен парк“. Извървя пътя дотук пеш, направо през гората. Предпочиташе парковите квартали на София. Правеше срещите си недалеч от жилището си. В центъра ходеше само, когато имаше неотложна работа. Сега чакаше Боби Радев.