— Помакът не ти ли допадна?
— Нужен ми е по-умен. Да има качества на лидер и непременно да е приключил със спорта.
— Няма проблем. Много от тях наскоро се завърнаха от Унгария. Но ще те помоля да не ми забъркваш името.
— Естествено — отвърна Гоцев. — Аз също имам интерес да си чист като сълза. За нас също е важно да останеш икона.
— Ще говоря с Венко.
Венко бе полковник от Държавна сигурност. Нямаше постигнати резултати като състезател, но през последните петнадесет години придружаваше борците където и да пътуваха. Започна от „куфар“ и после се издигна до „чичко“. Генерал Гоцев определено не харесваше и Боби. Напусна заведението и остави борецът-легенда да се налива сам.
ГЛАВА 15
Венко и Черешара чакаха Гоцев в кварталната кръчма „Соколец“. Беше събота следобед и нямаше почти никакви хора. Генералът обичаше подобни места. Спокойствието му даваше сигурност. Венко имаше добродушно, кръгло лице. Бе доста пълен и килограмите видимо му тежаха. Издигна се покрай приятелството си с Боби, към когото се държеше направо раболепно. Моташе се по света като „куфар“, но борците го обичаха за разлика от другите навлеци. Венко имаше славата на самоук психолог и беше успял да спечели доверието им. Преценяваше прекрасно кой за какво може да бъде използван.
Гоцев познаваше както качествата, така и слабостите му. Бившият „куфар“ не можеше да го заблуди с постоянните отпуски по болест и с мечтата да се пенсионира преждевременно. Освен всичко друго, на Венко му беше малко съвестно, че набутва Черешара в тази игра. Съвсем малко. Все пак собствената кожа е винаги по-близо до тялото, отколкото чуждата.
Гоцев пристигна навреме. Появи се в тъмночервен анцуг с бели кантове отстрани. Такива раздаваха само военните.
— Много си спортен, началник! — тутакси се подмаза Венко. — Ще трябвам ли за по-нататък.
— Заминавай! — пренебрежително разреши генералът. Повече го интересуваше младежът пред него.
Гоцев внимателно го разгледа преди да започне разговора. Момчето наистина вдъхваше доверие. Освен това имаше някакво скрито обаяние. Излъчваше особен чар.
— Казвам се Васил — подаде самоуверено ръка той.
— Ти си от Кюстендил — римува весело Гоцев.
— Така е.
— Как беше в Унгария? Разбрах, че там си бил тартор на борците.
— Всички бяхме равни.
— Тук обаче ще ти се наложи да станеш тартор!
— Щом трябва…
— Така те искам, момче! — ухили се Гоцев. — Събери група юнаци, които няма да се спрат пред нищо, за да постигнат целите си. Колкото повече, толкова по-добре.
— И какво ще правим?
— Каквото си искате. Тъпите демократи разсипаха всичко, което бяхме постигнали за четиридесет и пет години. Трупат мангизи на наш гръб.
— Е?
— Накарайте ги да плащат за възможността да развият бизнеса си и поддържайте стреса им всеки ден. Не им искайте малко. Искайте им половината, а понякога всичко. Наплашете ги така, че да ви го дават доброволно.
— Борчетата не са лоши хора — плахо възрази Черешара.
— Не ме интересува — ухили се Гоцев. — Трябва да витаят легенди за вашата жестокост и отмъстителност. Мангизлиите да се напикават нощем само като се сетят за имената ви. Няма да имате проблем с парите. От теб се иска да подбереш подходящите хора.
— Какво правим с куките и милиционерите?
— Това е моя грижа.
— Но вие нямате власт? Как ще ни защитавате?
— Заблуждаваш се, момче! Тайните служби не пенсионират никого, но и никога не излизат от властта.
— В Унгария работех за Каро. Не мога да се отърва от него?
— Кой е той?
— Гребецът Карамански.
— Ще го оставим набързо по бански — изсмя се развеселен Гоцев.
Васил не посмя да попита как точно ще стане това. С поведението си генералът създаваше впечатление за огромна мощ. Виждаше се с просто око, че за него всичко бе лесно, възможно и изпълнимо.
— Приемам — подаде му отново ръка Черешара.
— Има си хас да откажеш! — направи се, че не забелязва жеста Гоцев. — Аз ти предлагам неща, за които не си мечтал. Правя те шеф на подземния свят — вдигна се генералът и отръска кантовете на червения анцуг.
Точно в този момент Васил окончателно разбра, че единствено смъртта може да го отдели от хорото, на което се е хванал.
Казармата лоша или добра свърши. Прибрах се и веднага заминах на спортен лагер в Созопол. Базата бе в окаяно състояние.
— Няма бъдеще вече в борбата — седна една вечер до мен малкият Кашон.
— Така е — съгласих се аз. — Трябва да си търсим хляба на друго място.
Големият Кашон пристигна няколко дни по-късно. Караше лада седмица, на която се радвахме като малки деца. Разглеждахме дори чистачките на фаровете като чудо невиждано. После наруга брат си заради мързела му, вкара го в залата и го пребори неколкократно. Почти го наби. Показа му как трябва да се защитаваш и как трябва да побеждаваш.