Разликата между борците и боксьорите е доста съществена. Борбата е коварен спорт и изисква повече хитрост. Ако срещнеш съперник, който те превъзхожда, просто лягаш на мекия тепих. Боксьорите са значително по-смели мъже. Там влезеш ли между въжетата или те млатят докато паднеш, или ти млатиш. Треньорите рядко хвърлят кърпата. Тези качества се прехвърлиха и в битката за надмощие на улицата. Борците действаха според тактиката на борбата, а боксьорите според тактиката на бокса. Разликата беше единствено в подкрепата на Гоцев. Той свиреше мача. И затова борците победиха.
Работата в офиса вървеше спокойно. Печелехме добри пари от рекет и единствено Пелтека създаваше напрежение. Държеше се изключително страхливо.
— Карамански не прощава никога — убеждаваше ни той. — Васко трябва да се сдобри с него!
— Налягай си парцалите — успокоявахме го ние. — Има кой да мисли.
Междувременно каратистите и боксьорите на Слави търсеха нови територии. Осведомител ни съобщи, че са се спрели на едно заведение в Перник, което ние отдавна охранявахме. Още същия ден им направихме капан. Не ги познавахме, но знаехме как изглеждат. Каратистите ходеха с бръснати глави, а ние подстригани канадска ливада.
— Аз ще се оглеждам за ченгетата — веднага се отдели от нас Пелтека. — Познават ме и ще ни надушат. След което започна да обикаля с колата в кръг площада като луд, докато патрулът наистина го спря.
Ние вече му бяхме свикнали на номерата, пък и с просто око се виждаше че това е рутинна проверка. След като го пуснаха обаче, той дойде при нас и си придаде изключително загрижен вид:
— Хайде, момчета, да се измитаме! Куките ни надушиха.
— Ти се измитай, ако те е страх — отвърна му един от нашите. — Висяхме достатъчно дълго, за да се махаме точно, когато ония ще дойдат.
Бръснатите глави се появиха десетина минути по-късно. Бяха повече от нас, но ги изненадахме и буквално ги пребихме с бухалките. Особено деен беше Бранко с неговият метален инструмент. Така се вбеси, че дори строши стъклото и наряза гърба на един от каратистите После го подхвърли на своите хора и те го натикаха в багажника на колата.
— Този идиот ще го наебе — заекна Пелтека. — Той не подбира и не прави разлика между мъж и жена.
Седмица по-късно в офиса изненадващо дойде неизвестен бизнесмен и сам поиска да работи с нас. Предложи ни доста внушителна сума. Тони веднага прие. Бизнесменът се казваше Славчо. Току що беше открил голям ресторант. По-късно той стана известен под името „Олимп“.
Интересното за мен бе, че в лицето на шофьора му разпознах Крейзи, който навремето ме брулеше като дърво за всяка отпуска.
— Здрасти, братко! — хвърли ми се на врата той.
— Здрасти — отблъснах го аз. — Какво правиш, тарикат?
— Карам шефа. Колко обеща да ви даде?
— Не е твоя работа.
— Питам, за да ви кажа дали може да даде повече — предаде шефа си Крейзи без да му мигне окото. — Ще го изработим тоя лимонададжия, аз и без друго всяка вечер крада от него месо и пилета.
Карамански се обади лично около час след като Славчо си замина. Разговаря с Тони.
— Отмъкнал си ми един ресторант под носа — каза му той. Не беше ядосан, дори се смееше. — Този Славчо е като леките жени. Присламчва се към силните на деня.
— Човекът ми дойде на крака, как да го върна? — оправда се Тони, макар че не дължеше нищо на Карамански и работеше за Васко Бореца.
— Прав си — затвори му телефона Каро. Някъде по това време започнаха проблемите с крадците на автомобили. Някои от тях изобщо не се отчитаха, а други постоянно ни лъжеха. Най-нагло се държеше Женята Дългия от квартал „Гео Милев“. Беше двуметров мъж с физика на боец и сърце на заек.
— Нямате проблем, момчета, — хленчеше той, когато го загащвахме, след което отново изчезваше някъде с оранжевата си жигула.
Бяхме го пердашили два пъти, но акълът му не идваше.
— Този път го загащете натясно и приключете въпроса един път завинаги! — нареди ни Васил.
— ОК, шефе! — вдигна ни веднага Пелтека. Той без друго мразеше Женята и меракът му беше само да го опердаши.
Най-изненадващо намерихме оранжевата му жигула на паркинга пред парк-хотел „Москва“. Обикновено я криеше по съседните улици и се е случвало да го чакаме с часове, но този път седеше спокойно в кафе-сладкарницата и дори не трепна като ни видя.
— Кого търсите? — приближи се до нас дребен мъж със загладена коса, облечен в черно сако. Държеше в ръката си малък, дамски пистолет.
— Сечено! Това е Пантелей! — цъфна изведнъж като майска роза Пелтека. — Абсолютно наш човек.