— Пантелей умря в Унгария. Аз съм Поли. И второ, ей този там — посочи той към Женята, — няма да го пипате! Кажи на Васко, може и да те разбере.
Ситуацията явно се влошаваше. От чужбина се завръщаха изпечени престъпници и Пелтека ни нареди да търсим нови хора.
— Иначе ще ни смачкат — заяви ни той. Тогава за пръв път заведох Андрей каратиста, старият ми боен другар от войниклъка. Той вече беше работил за Слави и неговите бойни другари, но го бе напуснал изключително разочарован. Борчетата трудно приемаха хора от другия лагер. Въпреки това харесаха Андрейката и бързо свикнаха с него.
Шефът поддържаше около себе си малък щаб от чиновници, които всички наричаха „лъвчетата на Васил“. Те отговаряха за сметките му по различните ресори. Имаше един Мони, който завеждаше икономическата част. На вид беше висок, рус, изнежен, но това трудно можеше да се приеме за основание да пострада по такъв жесток начин. Един ден се появи в офиса разплакан.
— Какво е станало, Мони? — попита го Пелтека.
— Случайно ме срещна Цецо Враждебеца.
— И после?
— Хвърли ме колата си…
— И после?
— Наеба ме като животно…
— И после?
— После хората на Карамански ме метнаха в една канавка.
Войната вече се заформяше. Васил се появи почти веднага. Бесен повече от всякога. После започнаха да пристигат бригадирите ни. Първи дойде Бранко. След него Мито Маймуняка от „Дружба“. Накрая в офиса нахлу Поли. Отвори му Моркова.
— Кого търсиш? — попита го той.
— Теб — подпря му вече голям пистолет под брадата Поли. Така минаха през целия офис и стигнаха до кабинета на Васил.
Чак там Поли подхвърли театрално пистолета на Моркова и нагло му се ухили. След което влезе. Ние чувахме разговора им съвсем отчетливо.
— Защо закъсня? — развика се Васил. Сетне омекна и го запита директно: — Ще работиш ли за нас?
— Ще работим заедно — отвърна му спокойно Поли. Видимо не му пукаше от нищо.
ГЛАВА 18
Всички очаквахме войната. Васил Илиев ни събра, огледа ни и мрачно съобщи намеренията си:
— Днес трябва да смажем боксьорите и Карамански, момчета! Няма закога да чакаме!
Не ни изненада особено, на все пак знаехме, че на война е като на война. Не може да има двама победители. Освен това получихме стабилно подкрепление от Ловеч. Крушата пристигна с четиридесет от своите хора. Точно, когато бяхме готови да се натоварим по колите обаче, Васко внезапно изчезна някъде. Много по-късно разбрахме къде е бил.
По това време му се обадил Гоцев и го изпратил в казиното на хотел „Севастопол“, за да се разберат с Карамански. Той нямаше интерес от гангстерска война. От друга страна смяташе, че притежава достатъчно мощ, за да я прекъсне още в зародиш. Васко наистина отишъл там, и то съвсем сам.
— Сядай! — посрещнал го ухилен Карамански. Около него били бившия борец Кудев, Божката Боксьора и Цецо Враждебеца.
— Разбрах, че ти е домъчняло за мен — настанил се отсреща Васко.
— Няма за какво да се караме — ухилил се Карамански. Сигурно за него е било огромно ласкателство пристигането на крака на най-големия бос. По това време всички ходеха при Васил Илиев. — Ясно е, че има и по-големи от нас. Те диктуват играта.
— Не ме интересуват нито по-големите, нито по-малките — отрязал го Васко. — От днес вие работите за нас и ни превеждате тридесет процента от всяка спечелена стотинка.
— Ще те размажа — скочил веднага Божката Боксьора. Той беше достатъчно тъп и като нищо е можел да го направи.
— Сечено, деца! — разперил ръце Карамански. Изглежда нарежданията са били да не се стига до бой.
— Помниш ли, как те гоних двеста метра в Унгария? — намесил се тогава другият изрод Цецо Враждебеца.
Васко запазил хладнокръвие, станал и се отправил към изхода. Малко преди да излезе се обърнал и им казал толкова спокойно, колкото е било възможно в подобна ситуация:
— Никога не забравяйте, че вие започнахте войната!
Васил се прибра в офиса бесен. Затвори се за известно време в кабинета, след което излезе и зададе с обичайния си хладнокръвен тон задачите:
— Искам от вас да пребиете боксьорите. Те се събират в „Аполон“ на Трайчо Манекена, но него няма да го пипате. Потрошете новата кола пред очите му. Това стига.
Колкото и да беше силен, Васко си даваше сметка, че зад Трайчо Манекена седят мощни покровители. Стратегически постъпваше изключително точно. В „Аполон“ се изтърсихме повече от сто души, а вътре имаше едва двайсетина боксьорчета. При това никой от тях не беше получавал наскоро пари, защото и Трайчо и Карамански бяха големи скръндзи. Разбягаха се веднага. Пребихме когото хванахме, след което наистина помляхме чисто новото бяло „Мицубиши Еснов“ — великолепна спортна кола с две врати пред очите на Трайчо Манекена. Бяхме му много ядосани, защото по време на боя той напътстваше своите хора почти като треньор.