Идеята на „чичковците“ беше проста и разбираема. Те се разделиха на две — тарикатите въртяха далаверите си тук и в чужбина, а борчетата осигуряваха спокойствието им. Тарикатите работеха с мозък и не обичаха насилието, но те нямаха физическата възможност да го прилагат. Борците действаха с мускули. С обичайната си натрупана спортна агресия. Тарикатите крадяха и мамеха интелигентно, а борчетата им пазеха гърба. По това време Унгария вече беше дръпнала доста напред. Наричаха я дори „социалистическият запад“ и първите покровители на Митака го изпратиха на специализация там. Унгарските кадровици на престъпността нямаха нищо против нашите новоизлюпени бандити да повърлуват там под тяхно наблюдение и с тяхната протекция. Добре платена, разбира се. Техните служби не се различаваха особено като манталитет от българските. Оставяха българите да безчинстват и да тормозят обикновените хора, след което безцеремонно ги изритваха. Перманентният стрес от комунистическото управление бе заменен сполучливо от денонощен страх.
— След информацията, контролът върху обществото е най-важното нещо — поучаваше назидателно Митака някакво огледално унгарски копие на българския „куфар“ с четвъртитата глава — Трябва да знаят, че с нас лошо, ама без нас още по-лошо!
— По-лошо от вас няма — ядоса се Митака — Кажете ни поне точно какво искате?
— Две неща — усмихна се цинично унгарският кадровик. — Да бъдете зверовете, които върлуват по улицата и домовете, и едновременно с това да ги пазите от зверовете, които върлуват по улицата и техните домове. — Ще ни направите шизофреници. — Парите уреждат всичко.
Така Митака навлезе в бизнеса с хора, пари и държави. Без да подозира потъна в блато, от което нямаше измъкване.
Митака и Каро определено не се харесваха, но никога не се конфронтираха. Каро знаеше, че ако се раздразни, Митака нямаше да се поколебае да го размаже от бой. Митака пък от своя страна предполагаше, че ако му посегне, онзи щеше да му създаде проблеми с властите. Дори можеше да му уреди престой в затвора. И двамата гледаха да не кръстосват интересите си.
Много преди пристигането си в Унгария, Митака се бе сближил с един доста странен тип, наречен Панталей Джуджето. Страшен особняк. Роден в София, при това в централен квартал. Потомък на стар фабрикантски род от Габрово. На всичко отгоре завършил Духовната семинария. Но вместо да стане поп, както се очакваше, той се превърна в брутален престъпник. Панталей бе нисък, едва ли имаше метър и шейсет. Оттам идваше и прякорът му. Изглеждаше изключително слаб. Ако човек го гледаше в гръб би си помислил, че е някой дребен, недорасъл осмокласник. Но трябваше да се изправи лице в лице, за да определи що за човек е всъщност. Очите му бяха почти безцветни и се взираха изключително злобно. Винаги гледаше навъсено. Когато говореше с някого, погледът му бе зловещ. Хората оставаха с чувството, че взират отблизо в очите граблива птица.
Преди години Митака срещна крадец от софийски квартал с прякор Чупи глава.
Веднага разпозна в него хитрец и подлец едновременно и с любопитство го наблюдава цялата вечер в една кръчма. Късно през нощта Чупи глави се скара с едър и здрав циганин. Беше пиянска свада.
— Недей бе бате, не искам да се бием, остави ме! — примоли се Чупи глава, когато ножа опря до кокала. — Не виждаш ли, че без друго си подсилен!
— Живей — остави го онзи и точно в този момент получи силен удар с глава в лицето и носа.
Така Митака разбра две неща. Първо, откъде идва прякора на този тарикат. И второ, да не му се вярва за нищо.
Дни по-късно Чупи глава имаше подобен конфликт с Пантелей Джуджето. Опита се да му пробута същия номер, без да знае, че Пантелей винаги носеше в увития вестник парче късо желязо. Получи внезапен и страхотен удар. Свести се след час.
— Абе, какво направи тоя дребният? — огледа се Чупи глава. — Нали имаше само вестник, защо ми е разбита главата?
— Ти по-добре внимавай с него — посъветваха го околните.
Така Джуджето си спечели уважението и страха на Чупи глава и го превърна в свой роб, който му се подчиняваше във всичко. По-късно го взе със себе с в Унгария, за да краде. Докато Чупи глава тарашеше апартаменти, Пантелей обикаляше отвън с голям нож в ръка и готов да се нахвърли върху всеки евентуален противник. Беше много недоверчив. След всяка кражба събличаше Чупи глава чисто гол и старателно проверяваше дали не е скрил нещо за себе си. Чупи глава, разбира се, крадеше от Пантелей. Отнасяше поредния пердах и обещаваше никога повече да не пипа, но рехавата му почтеност стигаше до следващата кражба. На Митака му бе писнало да бачка с бившите си колеги от спорта. Те постоянно се съобразяваха какво ще каже Каро или някой от софийските „чичковци“. Не смееха да свършат никаква допълнителна работа, без да отчетат парите. Или пък недай си боже да започнат съвместен бизнес със сърби. Това „чичковците“ забраняваха изключително строго. А там бяха големите пари. Освен другото Митака си беше индивидуалист по природа за разлика от другите борци, които бяха свикнали да се държат един за друг и да вършат всичко заедно. Отдавна възнамеряваше да си търси партньор извън този кръг. Митака пръв заговори Джуджето.