— Тръгвай, колега! Всичко свърши!
Избягаха с крадена лада.
ГЛАВА 4
Каро седеше в българската кръчма в Будапеща на една маса с три момчета. Вече десетина минути пушеше мълчаливо и ги наблюдаваше втренчено. Бяха извикани на пожар. Не знаеха какво ги очаква. Обикновено подобно нещо ставаше след голям гаф. Пръв не се стърпя Черешара:
— К’во е станало, бате? — попита той. Каро не го удостои дори с поглед.
Черешара бе двадесет и петгодишен, много симпатичен млад мъж. Целият му облик излъчваше енергия. Само преди година спечели вицешампионската титла по класическа борба, но после се контузи тежко. Треньорите и шефовете на федерацията го забравиха твърде бързо. Сега в Будапеща влагаше целия си спортен хъс от тепиха в правенето на пари. Той бе един от любимците на Каро, защото умееше да работи в екип. Довеждаше всяка поставена задача до успешен край. Освен това не се плашеше лесно. Спечели уважението на аверите си след сблъсъка с една руска банда.
— Я се стегнете, бе! — развика се той. — Докога ще им пускаме аванта на тези мужици?
— Върши си работата! — сряза го Каро.
— Не стига, че цял живот шефовете ни принуждаваха да им лягаме на тепиха, та и сега ли, когато зависим само от себе си? Да им разкажем играта! К’во става?
— К’вото става, да не сядаш на него — отвърна му злобно Каро.
Той беше опитен бос и имаше свои изпитани принципи на управление. Харесваше Черешара, но точно затова трябваше да го държи на дистанция.
Каро загаси цигарата и иронично се обърна към цялата група.
— Някой от вас да знае къде е Митака?
— Че той кога ни е давал обяснения? — обади се Кашона.
Беше късокрако човече с едра глава и изключително силно тяло. Три пъти поред спечели републиканския шампионат по свободна борба, но още с включването му в отбора, стана пословичен с глупостта си. Когато навремето пристигна от родния Смолян в спортния интернат бе на петнадесет години. За пръв път видя трамвай.
През това време Джуджето и Митака се возеха в каросерията на тир, пренасящ мебели. Шофьорът имаше уговорка с Буда да ги чака в един мотел. И двамата мълчаха, замислени за бъдещето си. Пантелей пръв наруши тишината.
— Ладата, която ни беше оставил Буда вървеше яко — рече той.
— Вървеше — неохотно отвърна Митака.
— Сега имаме много мангизи и то истински. Някой ден като се приберем в София можеш да си купиш чистак нова от Кореком.
— Нека стигнем първо Германия живи и здрави.
— Ще стигнем. Минахме австрийската граница, ще преминем и германската.
Митака си даваше сметка, че дребният се беше справил блестящо със задачата. Той отклони веднага сръбския пистолет „Цървена застава“ и си осигури „Макаров“, за да прехвърли следата към руснаците. След убийството хвърли оръжието в близост до блока. По-късно той стана първото веществено доказателство, намерено от милицията. Идеята за дочените дрехи на Митака беше идеална маскировка в работнически квартал. Огромният балтон, с който дребният се навлече го обезформи напълно. А с нахлупените каскети на главите двамата станаха направо неузнаваеми. Дори да имаше свидетел, той трудно би могъл да ги опише в милицията.
Пантелей също беше сигурен, че не допусна грешка. Предвидливо премахна всякакви отпечатъци. Милицията не намери никакви следи по крадената лада. Бе сбъркал единствено с Митака. С колебанието си той за малко не провали акцията. Уговорката им Митака пръв да излезе и да простреля сърбина в тялото, а после Джуджето да му даде контролен в черепа се срина. Митака безспорно се държеше достойно, но все още не беше готов да убива.
Този път се измъкнаха без проблеми. Живи и свободни. Само Господ знаеше докога.
В компанията на Каро се въртеше още една странна личност. Наричаха го Влаха, а той си беше такъв от крайдунавски град. Странна птица. Нямаше вид на борец, въпреки че бе съученик на останалите от спортния интернат. По-скоро приличаше на пианист. Не псуваше, не пиеше и не пушеше. Влаха бе дошъл в Унгария с един стар и много влиятелен борец, когото всички наричаха бай Гена. Той поддържаше много близки отношения с „чичковците“. Занимаваше се с търговия на дънки и всякакви други парцали. Влаха бе най-верният слуга на бай Гена. Подтичваше след него с пълни сакове стока, докато оня гордо се пъчеше напред.