О. Хенри
Височайша абдикация
Скитникът Кърли се примъкна боязливо към тезгяха с изложените за обяд гозби, но мигновено усети, че барманът му хвърля бегъл поглед, затова застина неподвижен и се помъчи да си придаде вид на бизнесмен, който току-що е обядвал в „Менгър“ и сега чака свой приятел, който му е обещал да мине да го вземе с колата си. Артистичните способности на Кърли бяха достойни за желаното превъплъщение, но гримът му не бе на висота.
Барманът заобиколи небрежно тезгяха. Беше вперил поглед в тавана, сякаш умуваше над някакъв сложен проблем по варосването и после се хвърли върху Кърли така внезапно, че любителят на пътищата не успя да си подготви редовните извинения. Категорично, но така спокойно, че изглеждаше почти като разсеяност от негова страна, „виночерпецът“ избута Кърли към люлеещите се врати и го изрита навън с невъзмутимост, която граничеше с тъга. Ето такъв бе маниерът на южняка от западната част.
Кърли се надигна лениво от канавката. Не изпитваше яд или негодувание към онзи, който го бе изхвърлил. Петнайсет години скитничество от неговия двайсет и две годишен живот бяха закалили духа му. Камъните и стрелите на жестоката съдба отскачаха от щита на неговата бронирана гордост. С особено смирение понасяше обиди и оскърбления, нанесени му от подобни типове. Естествено, те бяха негови врагове; и съвсем противоестествено, понякога ставаха и негови приятели. Често му се налагаше да рискува с тях, но все още не се бе научил да преценява тези хладни, лениви югозападни рицари на канелката, които имаха обноските на графове, и които, щом не одобряваха присъствието ти, сменяха местоположението ти с безмълвието и бързината на автомат за шах, местещ пешка.
Кърли остана няколко мига на тясната уличка с настилка от мескит1. Сан Антонио го объркваше и напрягаше. От три дена беше гост на града и бе изцяло на негови разноски. Беше слязъл там от един закрит товарен вагон на I & G.N., защото Джони Мексиканеца му беше казал в Де Мойн, че Аламо Сити бил посипан с манна небесна, събрана, сготвена и сервирана безплатно със сметана и захар. За Кърли това сведение беше отчасти полезно, защото не можеше да се оплаче от липса на небрежно, либерално и непостоянно гостоприемство. Но самият град влияеше тягостно на настроението му след опита, който бе натрупал в оживените, делови, подчинени на стройна система градове на Севера и Изтока. Тук често му подхвърляха по някой долар, но въпросният жест още по-често бе последван от добродушен приятелски ритник. Веднъж група каубои веселяци го бяха вързали на площада и го влачиха по черната пръст, докато никоя торба с парцали вече не би могла да стигне за кърпене на дрехите му. Криволичещите, подобни една на друга улици, които не водеха за никъде, го объркваха. Имаше и една рекичка, извита като дръжка на чайник, която пълзеше през града, пресечена със стотина малки мостчета. Те толкова си приличаха, че му действаха на нервите. Освен това последният барман носеше огромни обувки.
Кръчмата се намираше на ъгъл. Часът бе осем, а хората, забързани за вкъщи и други, които едва сега излизаха, блъскаха Кърли по тесния каменен тротоар. Между постройките вляво от него той видя пролука, която обещаваше да се превърне в поредната широка улица. Тя цялата тънеше в мрак, с изключение на едно единствено светло петно. А щом се виждаше светлина, там с положителност имаше и човешки същества. А имаше ли човешки същества след падането на нощта, там евентуално щеше да се намери храна и със сигурност пиене. Така че Кърли се отправи към светлината.
Тя идваше от кафенето на Швегел. На тротоара отпред Кърли видя стар плик. Вдигна го. Той можеше да съдържа чек за милион. Беше празен, но скитникът прочете адреса: „Г-н Ото Швегел“ и името на града и щата. Пощенският Щемпел беше от Детройт.
Кърли влезе в бара. Сега на светлината можеше да се види, че носи белезите на дългогодишно скитничество. Кърли не притежаваше подредеността на пресметливия и хитър професионален скитник. Гардеробът му включваше бракувани мостри на половин дузина различни моди и епохи. Две фабрики бяха съчетали своите усилия, за да му предоставят обувки. Погледнеше ли го човек, тутакси му минаваше мисълта за мумии, восъчни фигури, руски изгнаници и корабокрушенци на безлюдни острови. Лицето му почти до очите бе скрито в къдрава кестенява брада, която той подрязваше редовно с едно джобно ножче и която му бе предоставила скитническия псевдоним2. Светлосини очи, пълни с враждебност, страх, лукавство, нахалство и раболепие свидетелстваха за напрежението, което бе наложено на душата му.
Салонът беше малък и във въздуха му се бореха за надмощие ароматите на храна и пиене. Прасето и зелката се сражаваха с водорода и кислорода. Зад бара Швегел се трудеше с един помощник, чиито пори на кожата не даваха признаци на запушване. На пиещите бира се сервираха горещи наденички с кисело зеле. Кърли се промъкна до единия ъгъл на бара, прокашля се глухо и уведоми Шве-гел, че е безработен дърводелец от Детройт. И мигновено получи своята порция и халба бира.