— Ти може познава Хайнрих Щраус от Детройт?
— Дали познавам Хайнрих Щраус? — повтори Кърли ласкаво. — Че как, де да имах по долар за всяка игра на карти, която с Хайне му удряхме в неделните следобеди.
Пред изискания дипломат се появи още бира и втора порция димяща храна. После Кърли, който прекрасно си даваше сметка докъде може да стигне тази игра с общия познат, се измъкна отново на улицата, която не вещаеше нищо добро. И започна да усеща неудобствата на този каменен южен град. Навън липсваше това веселие, блясък и музика, така присъщи дори за най-бедните градове на Севера. Дори толкова рано, навъсените къщи със стени, изсечени сякаш от скала, бяха затворени и залостени, за да не допуснат мрачната влага на нощта. Улиците бяха просто пролуки, през които се точеха сивите вълма на речната мъгла. Докато вървеше, Кърли дочу смях и звън на монети и жетони зад затъмнените прозорци, както и музика, долитаща от всяка пукнатина в дърво или камък. Но забавленията бяха егоистични, а денят на всеобщо веселие още не бе настъпил в Сан Антонио.
Ала накрая, както блуждаеше, Кърли сви рязко по друга непозната улица и се озова пред весела тълпа каубои от съседните ферми, които празнуваха на открито пред стар дървен хотел. Един заклет гуляйджия от овцевъдна област, който току-що бе предприел придвижване към бара, повлече Кърли с другите, все едно че беше случайно отлъчила се овца от стадото му. Принцовете на добитъка и вълната го приветстваха като ново, откритие в животинския свят и с възторжени възгласи се втурнаха да го консервират в разредения алкохол на техните комплименти и почитания.
Час по-късно Кърли излезе олюлявайки се от бара на хотела, отпратен от своите своенравни приятели, чийто интерес към него бе угаснал така бързо, както бе пламнал. След като вече бе добре зареден с алкохолно гориво и натъпкан с храна, единственият въпрос, който все още го безпокоеше, бе как да си осигури подслон и постеля.
Вече ръмеше студен тексаски дъжд — неспирен, ленив и монотонен. Той потискаше хората и издигаше неохотна пара от сгорещените камъни на улиците и къщите. Така идва севернякът, обсипвайки нежната пролет и приветливата есен с мразовитите поздрави и сбогувания на настъпващата или отминаваща зима.
Кърли последва носа си надолу по първата криволичеща улица. В долния край, на брега на лъкатушещия поток, той забеляза отворена врата в една от каменните огради. Вътре видя запалени огньове и ред ниски дървени навеси, построени покрай трите страни на ограждащата стена. Кърли влезе в ограждението. Под навесите стояха много коне и кротко пощипваха овес. Имаше доста разпрегнати товарни коли и талиги, чиито сбруи бяха метнати небрежно по оки и тегличи. Кърли веднага позна, че мястото се използва като двор за приходящи каруци, обичайно подсигурявай от търговци за техните приятели и клиенти от други градове. Наоколо не се виждаше никой. Без съмнение кочияшите на тези впрягове се бяха разпилели из града, „за да повидят свят“. В бързината да станат редовни клиенти на тукашните увеселителни заведения последните вероятно бяха забравили да залостят големите дървени порти и те сега зееха отворени.
Кърли бе успял да задоволи своя глад на анаконда и жажда на камила, тъй че не притежаваше нито нагласата, нито самочувствието на изследовател. Затова се дотътри на зигзаг до първата товарна кола, която успя да различи в полумрака под навеса. Тя беше с впряг от два коня и покритие от бял брезент и бе наполовина пълна с купове вълнени торби, два-три вързопа сиви одеяла, няколко бали и кашони. Опитното око веднага би преценило, че това са запаси, предназначени за някоя хасиенда, в която трябваше да бъдат откарани още на следното утро. Но за дремещия разсъдък на Кърли те представляваха само топлина, меко ложе и укритие от студената влага на нощта. След няколко безплодни опита най-накрая той овладя достатъчно тежестта си, за да може да се покатери на едното колело и да се строполи върху най-топлото легло, което бе имал от дълго време насам. После инстинктивно се превърна в риещо животно — прокопа своя път като лалугер надолу между чувалите и одеялата и се скри от студения нощен въздух, също като мечка, сгушила се на топло и сигурно в бърлогата си. Три нощи подред сънят бе спохождал треперещия от студ Кърли само на пресекулки. Ето защо този път, щом Морфей3 се спусна от небесата, за да го споходи, Кърли се вкопчи в гърлото на митологичното старче с такава сила, че бе цяло чудо как изобщо някой друг на този свят успя да мигне през въпросната нощ.