— Казвам ти за пореден път — изрече Ранс бавно. — Тъй като аз съм Трусдел, а ти — мой баща, никога няма да се оженя за момиче от рода Къртис.
— Добро момче — въздъхна старият Киова. — Я по-добре иди да вечеряш нещо.
Ранс се отправи към кухнята в задната част на къщата. Педро, мексиканецът-готвач, скочи да донесе храната, която държеше топла на печката.
— Само чаша кафе, Педро — каза той и го изпи на крак. И после: — Под навеса за колата има един скитник. Легнал е там на брезентово платнище. Иди и му отнеси нещо за ядене. Даже нека бъде като за двама.
Ранс излезе и тръгна към кирпичените постройки. Едно момче изтича към него.
— Мануел, можеш ли да ми хванеш Ваминос, там, на малкото пасбище?
— Защо не, сеньор. Видях го близо до вратата, но оттогава минаха близо два часа. Той си е с въжето, само че е пуснат свободно.
— Хвани го и го оседлай колкото можеш по-скоро.
— Prontito, senor.9
Яхнал Ваминос, Ранс се наклони напред, пришпори го с колене и препусна на изток, минавайки покрай магазина, където седеше Сам и настройваше китарата си на лунна светлина.
На Ваминос му трябва една дума… Ваминос, добрият сивокафяв кон. Мексиканците, които имат стотина имена за цветовете на коня, го нарекоха gruyo. Беше с миши цвят, с цвят на аспид, ръждивокафяв, дорест, ако можете да си го представите. От гривата към опашката по гърба му минаваше черна ивица. А землемерите не бяха в състояние да набележат толкова мили, колкото той можеше да измине за един ден.
Осем мили източно от ранчото „Киболо“ Ранс отхлаби колене и Ваминос спря под едно голямо дърво. Жълтите ратамови цветове пръскаха наоколо аромат, който би надминал дори този на френските рози. Луната бе превърнала земята в огромен бокал с капак от кристално небе. На една полянка пет големи заека подскачаха и си играеха като котета. Осем мили по-нататък в източна посока светеше бледа звезда, която сякаш бе паднала под хоризонта. Нощните ездачи, които често определяха по нея накъде да се движат, знаеха, че това е светлината в Rancho de los Olmos. След десет минути Йена Къртис пристигна в галоп на своето червеникавокафяво пони Дансър и спря под дървото. Двамата се наведоха един към друг и сплетоха пламенно ръце.
— Трябваше да те изчакам по-близо до дома ти — каза Ранс. — Но ти никога не ми позволяваш.
Йена се засмя. Красивите й бели зъби блеснаха в меката светлина, а в очите й заискри безстрашен поглед. Нямаше никакви сантименталности, само лунната светлина, ароматът на ратама и възхитителната фигура на Ранс Трусдел, нейният любим. Но тя бе там, на осем мили от дома си, за да се срещне с него.
— Колко пъти съм ти казвала, Ранс — промълви тя, — че аз съм твоето момиче на половината път? Винаги наполовина.
— Е? — в тона на Ранс прозвуча въпрос.
— Направих го — отвърна Йена почти с въздишка. — Казах му след вечеря, когато смятах, че ще бъде в добро настроение… Будил ли си някога лъв, Ранс, с погрешната представа, че ще се окаже котенце? Само как не срути ранчото, не знам. Всичко свърши. Аз обичам баща си, Ранс, и освен това ме е страх… Боя се за него. Той ме накара да обещая, че никога няма да се омъжа за Трусдел. И аз го сторих. Това е. А при теб как беше?
— Същото — отвърна Ранс бавно. — Обещах му, че неговият син никога няма да се ожени за момиче от рода Къртис. Просто не можех да скърша волята му. Той е много възрастен. Съжалявам, Йена.
Момичето се приведе и положи длан върху ръката на Ранс, отпусната върху рога на седлото.
— Никога не съм предполагала, че ще започна да те харесвам още повече, защото се отказваш от мен — изрече тя пламенно, — но това е истината. Сега трябва да потеглям обратно, Ранс. Излязох тайно от къщи и самичка оседлах Дансър. Лека нощ, съседе.
— Лека нощ — отвърна Ранс. — Докато яздиш, бъди внимателна с тия дупки от язовци.
Те се обърнаха и потеглиха в противоположни посоки. Йена се извърна на седлото си и извика ясно:
— Не забравяй, че аз съм твоето момиче на половината път!
— Проклети да са всички семейни вражди и наследствени крамоли! — гневно възкликна Ранс към вятъра.
После отведе коня си на малкото пасище и се прибра в стаята си. Отвори най-долното чекмедже на едно старо бюро и извади куп писма, които Йена му бе писала едно лято, през което бе заминала на гости в Мисисипи. Чекмеджето заяде и той го дръпна ядно, както подобава на един мъж. А то се измъкна и се стовари болезнено върху краката му… както подобава на едно чекмедже. Отнякъде изпадна старо, сгънато писмо на жълта хартия без плик — вероятно бе стояло в едно от по-горните чекмеджета. Ранс го взе, приближи го до лампата и го зачете с любопитство.