Выбрать главу

После си грабна шапката, излезе навън и се отправи към една от кирпичените постройки на мексиканците.

— Лельо Хуана — каза той, — бих искал да поговоря с теб за малко.

Много възрастна мексиканка, цялата побеляла, с лице обсипано с бръчки, се надигна от едно столче.

— Седни — каза Ранс, свали шапката си и взе единствения стол в колибата. — Кой съм аз, лельо Хуана? — попита той на испански.

— Дон Рансъм, наш добър приятел и господар — отвърна старицата. — Защо питаш?

— Лельо Хуана, кой съм аз? — повтори той.

На лицето на възрастната мексиканка се изписа страх и тя припряно се загърна с черния си шал.

— Кой съм аз, Тия Хуана? — попита още веднъж Ранс.

— Живея в ранчо „Киболо“ от трийсет и две години — рече леля Хуана. — Мислех, че ще ме погребат под дървесата в градината преди тия неща да излязат наяве. Затвори вратата, дон Рансъм, и аз ще говоря. Виждам по лицето ти, че вече знаеш.

Близо час преседя Ранс зад залостената порта на леля Хуана. Когато се връщаше обратно към къщата, Кърли го повика изпод навеса за каруците.

Скитникът седеше на нара си, поклащаше крака и пушеше.

— Ей, приятел — изръмжа той. — Не подобава да се държиш така с един човек, след като си го похитил. Отидох до магазина, взех назаем един бръснач от онзи наконтения и се обръснах. Но човек има нужда и от други неща. Кажи… не можеш ли да отпуснеш още… да речем… три пръста от онова питие? Нали не съм те молил да ме докараш в твоето пр… стопанство.

— Застани тук на светлината — рече Ранс.

Кърли се изправи мрачно и пристъпи напред.

Лицето му, сега гладко обръснато, изглеждаше неузнаваемо. Косите му бяха сресани на път и се спускаха от дясната страна на челото му на особена вълна. Лунната светлина милостиво смекчаваше опустошенията, нанесени от пиенето, а орловият му, добре оформен нос и малка, квадратна брадичка с трапчинка му придаваха почти изискан вид.

Ранс седна в долния край на леглото и го изгледа с любопитство.

— Откъде си… имаш ли някъде дом… роднини?

— Кой, аз ли? Аз съм херцог — отвърна Кърли. — Аз съм Сър Реджиналд… О, я стига! Не, не знам нищо за рода си. Скитник съм откакто се помня. Кажи ми, старче, ще ме приютиш ли и за тази вечер или не?

— Отговори ми на въпроса и може и да го сторя. Как се случи така, че стана скитник?

— Аз ли? — отвърна Кърли. — Ами, усвоих тази професия още като невръстен. Налагаше се. Първото, което си спомням, е че бях собственост на един грамаден ленив скитник по прякор Чарли Бифтека. Той ме пращаше по къщите да прося. Още не бях пораснал достатъчно, за да стигам резето на портите.

— Той споменавал ли ти е как се е сдобил с теб? — попита Ранс.

— Веднъж, когато беше трезвен, ми каза, че ме бил купил срещу една стара пушка и шест патрона от някаква група пияни мексиканци — стригачи на овце. Но какво значение има? Това е всичко, което знам.

— Добре — каза Ранс. — Приемам, че си истински скитник. Ще ти позволя да останеш в ранчо „Киболо“. А утре ще те изпратя на работа в един от биваците.

— На работа! — изсумтя Кърли презрително. — Ама ти за какъв ме вземаш? Да не би да си мислиш, че ще хукна след кравите, ще търча и ще подскачам след разни шантави овце, както казва оня натруфен приятел пред магазина, че правят тукашните глупаци? Хич не си го и помисляй!

— О, веднъж свикнеш ли, започва да ти харесва — отвърна Ранс. — Да, ще ти изпратя още едно питие по Педро. Мисля, че ще станеш първокласен каубой, даже преди да съм се захванал сериозно с теб.

— Аз? — възкликна Кърли. — На мен ми е жал за кравите, които ме караш да съпровождам. Те могат да се оправят и сами. И да не ми забравиш питието за лека нощ, господарю.

Преди да се прибере в къщата, Ранс се отби в магазина. Сам Ревъл със съжаление събуваше кожените си обувки и се канеше да си ляга.

— Чакаш ли утре сутрин някое от момчетата от лагера „Сан Габриел“? — попита Ранс.

— Колинс Дългия — отвърна Сам кратко. — За пощата.

— Кажи му — нареди Ранс, — да вземе скитника, да го отведе при тях в лагера и да го задържи докато аз отида.

Когато на другия ден Ранс Трусдел пристигна яздейки, Кърли седеше на одеялата си в лагера „Сан Габриел“ и проклинаше талантливо. Каубоите не обръщаха внимание на бездомника. Той беше потънал в прах и мръсотия, а дрехите му представляваха най-окаяната защита на условностите.

Ранс отиде при Бък Раб, началника на лагера, и проведе кратък разговор с него.