Следващото ми обаждане беше до Бри. Тя разпозна още две от имената. Едното на някакъв партньор в Брейнард енд Тръс, агенция за политически пиар в Капитолия. А следващото име — Ранди Варик — принадлежеше на жена, прессекретарка на кмета.
— Нещата доста ще загрубеят и ще се усложнят — заключи Бри. — Това са хора с големи възможности и се опасявам, че ще дадат солиден отпор.
— Нека го дадат — отвърнах й. — Ще сме готови за тях. Дори още сега ще направя първото си посещение. Ще се срещна лично с него.
18.
Хора с големи възможности. Очевидно доста от тях бяха замесени. За какво беше всичко това и как бе свързано със смъртта на Каролайн? И къде още щеше да ни заведе?
Отне ми по-малко от четвърт час да стигна от Дейли Билдинг на Индиана авеню до офисите на Канал 9 на Уисконсин авеню. Като отидох там, гневът ми въобще не се бе охладил. Полицейската значка ми послужи като пропуск пред пазача на входа, а после и пред рецепционистката на третия етаж. На стената зад нея се извисяваше огромна цифра 9, заобиколена от големи постери с физиономиите на личностите от техния новинарски екип.
Показах значката си и посочих към стената.
— Търся ето този там.
Тя натисна един бутон, без да отделя очи от мен.
— Джуди? При мен има един полицай, който е дошъл при Райън.
Закри слушалката с длан и ме попита:
— За какво го търсите?
— Предайте му, че ще бъда щастлив да споделя тази информация с всеки, който пожелае да ме изслуша, ако двамата с него не се срещнем очи в очи през следващите две минути.
Само след секунди бях пропуснат по спешност през рецепцията до входа на новинарското им студио. Минах през коридор с остъклени кабинети от двете страни до някакво помещение в дъното. Там ме очакваше Райън Уилъби, който ми се стори прекалено стегнат, като вратовръзката си. Десетки пъти го бях виждал на екрана да съобщава новините, но сега нищо не бе останало от външността му на приятен блондин.
— За какво, по дяволите, е всичко това? — запита ме той, след като затвори вратата. — Нахълтвате тук като Елиот Нес2 или Рудолф Джулиани, когато още беше прокурор.
Показах му снимката на Каролайн.
— Заради нея — обясних с най-тихия глас, на който бях способен.
Той я задържа само за секунда, но улових издайническо потръпване по лицето му. Позна я, но бързо се окопити. Беше по-умен, отколкото изглеждаше.
— Хубаво момиче. Коя е тя?
— Искате да кажете, че никога не сте я виждали?
Той се засмя предпазливо и сега в тона му се прокрадна малко повече от школуваната интонация на телевизионен водещ.
— Трябва ли да повикам адвоката си?
— Намерихме вашия телефонен номер в нейния апартамент. Тя беше убита.
— Съжалявам за това. Говоря за убийството на момичето. Но много хора имат телефонния ми номер. Или могат да се сдобият с него.
— Много момичета на повикване ли? — попитах.
— Слушайте, не зная какво искате от мен, но това очевидно е някакво недоразумение.
Каквато и репутация да имаше този тип в обществото, сега за мен беше пълна отрепка. Явно никак не го бе грижа за Каролайн и за това, което бе станало с нея.
— Тя беше на двадесет и четири — додадох.
Отново вдигнах снимката пред него.
— Някой я е хапал. Вероятно я е изнасилил, преди да я убият. После накълцали тялото й с дробилка за дърва. Намерихме това, което бе останало от нея, в една найлонова торба, пренасяна от едно момче, работещо за мафията.
— Ама вие какво… Защо ми разказвате всичко това? Не познавам това момиче.
Погледнах часовника си.
— Дошъл съм да ви предложа сделка, Райън. Условията ще са добри през следващите тридесет секунди. Ще ми кажете как сте се запознали с нея, още сега, и аз ще зачеркна името ви от досието на моето разследване. Освен, разбира се, ако не сте виновен за нещо много по-лошо от сводничество.
— Това заплаха ли е?
— Вече имате двадесет секунди.
— Дори и да имах някаква представа за какво говорите, как мога да съм сигурен, че сте този, за когото се представяте?
— Няма как. Петнадесет секунди.
— Извинете ме, детектив, но вървете по дяволите. — Ръката ми се надигна, но успях да се сдържа. Уилъби потрепна и отстъпи крачка назад. — Махайте се от кабинета ми, за да не ме принуждавате да ви изхвърля.