— Както желаете. Няма проблеми.
Всъщност никъде в неговия имот нямаше дори капка алкохол. Единственото, което Реми пиеше, освен бутилираната вода, която понякога купуваше, беше чай с лед, сварен на слънце. Алкохолът беше отрова за човешкото тяло. Просто му харесваше да остави тези лицемерни шибани задници да си мислят за него това, което и без това си го мислеха.
Те много напомняха на държавни служители, тези двамата. Точно като тях те уж всичко виждаха и в същото време нищо… Ако се замислеха малко повече, щяха да се досетят, че той ги изпробваше да осъзнаят срещу какво се изправят.
— Още нещо да ви кажа — добави той. — Повече без случайни загубеняци. — Подритна мъртвото момче. — Този тук не свърши работа, нали? Ще започна прочистването, като се заема с него.
— Съгласни сме. Целият е твой.
Потеглиха, дори без да му махнат за сбогуване. Ала Реми им помаха и изчака, докато шумът от колата окончателно заглъхна, преди да се заеме за работата.
Хлапето беше само кожа и кости, така че, да го нареже, не му струваше повече усилия, отколкото за някое момиче. Две разрязвания за коленете, две за бедрата, две за раменете и едно за врата. После един надлъжен срез по средата на мършавия му торс. Щеше повече да изпоцапа, ако използваше нож вместо дробилката или някоя брадва, пък и Реми, ех, харесваше си работата… Винаги я бе харесвал.
След като свърши и това, отне му само десетина минути да го накълца на кайма, да обере всичките останки от машината и да ги натъпче в една найлонова торба. Удивително бе колко леки бяха всички торби — все едно че вътре имаше само пяна или стърготини, които оставаха обикновено в една дробилка за дърва.
Взе лопата и едно фенерче от бараката и метна торбата в ръчната количка. Пое през гората. Нямаше значение посоката. Където да хвърлеше това хлапе, щеше да изчезне завинаги.
— Никога няма вече да те видят или чуят — мърмореше си Реми под носа. Вдигаше и спускаше глава и я клатеше настрани, докато крачеше, като по едно време започна да се смее. — Не. Не. Не. Не. Никога. Не. Не. Не. Не.
21.
Силен шум ме събуди посред нощ. Нещо беше паднало на долния етаж. Бях почти сигурен.
Погледнах часовника. Видях, че беше малко след четири и половина.
— Чу ли това?
Бри надигна глава от възглавницата.
— Какво да чуя? Току-що се събудих. Ако наистина съм будна. — Аз вече се бях измъкнал от леглото и си навличах анцуга. — Алекс, какво става?
— Още не зная. Ще видя. Веднага ще се върна.
Всичко ми се стори притихнало, когато се спрях и се ослушах по средата на стълбата. Видях само, че небето навън бе започнало съвсем леко да просветлява в синьо, но къщата още тънеше в мрак.
— Нана? — изрекох тихо, почти шепнешком.
Никакъв отговор.
Бри също бе станала и се показа на площадката над стълбището, само на няколко метра от мен.
— Тук съм.
Когато слязох долу в предния коридор, успях да надзърна в кухнята. Вратата на хладилника зееше отворена и затова бе достатъчно светло, за да видя Нана, паднала на пода. Лежеше там, без да помръдва.
— Бри! Обади се на 911!
22.
Нана лежеше настрани, само по чехли и с любимата си овехтяла домашна роба. Около нея по пода бяха пръснати парчета от счупена купа. Лицето й бе сгърчено, сякаш е била пронизана от ужасна болка, когато е паднала.
— Нана! Чуваш ли ме? — извиках и се втурнах в кухнята.
Коленичих пред нея и й премерих пулса.
Беше слаб, но все пак го имаше. Моят прескачаше лудешки.
Моля те, не. Не сега. И не така.
— Алекс, ето! — Бри притича и ми подаде телефона.
— Тук е 911. Какъв е вашият спешен случай?
— Баба ми е припаднала. Намерих я в безсъзнание на пода. — Очите ми трескаво обходиха лицето й, ръцете й, краката й. — Няма признаци да се е ударила, но не зная какво се е случило преди падането. Пулсът й е много слаб.
Бри започна да брои пулса на Нана с помощта на кухненския часовник, докато дежурният диспечер записваше името и адреса ми.
— Господине, веднага изпращам линейка на адреса ви. Първото, което трябва да направите, е да проверите дали още диша, но не се опитвайте да я местите. Възможно е да е наранила гръбнака си при падането.
— Разбирам. Няма да я вдигам. А сега да проверя дишането.