Лицето на Нана бе извито към пода. Наведох се и поднесох опакото на дланта си към устата й. Отначало — стори ми се цяла вечност — нямаше нищо, но после почувствах леко помръдване на въздуха.
— Диша, но едва се усеща — изговорих забързано по телефона.
Откъм гърдите на Нана се чу слаб хрип.
— Моля ви, побързайте. Мисля, че умира!
23.
Диспечерът се зае да ми обяснява нещо, което се наричало „процедура по променяне натиска на челюстта“, за да се подпомогне дишането на Нана. Беше толкова кошмарно и сюрреалистично, най-лошото, което можех да си представя. Трябваше да я хвана за извитата част на челюстта й и да я помествам напред и нагоре, докато държа палеца си напъхан между устните й, за да останат отворени.
Дишането й се ускори, но само донякъде, без да възстанови нормалния си ритъм.
Тогава зад гърба ми прозвуча гласчето на Али, притихнал и изплашен.
— Защо Нана лежи на пода? Татко, какво й се е случило?
Беше се изправил до вратата на кухнята, хванал се за рамката, сякаш не искаше да прекрачи вътре.
Бри притисна ръка върху моята, поставена върху бузата на Нана.
— Ще я поема — рече ми тя, а аз станах, за да кажа нещо на Али.
— На Нана й е прилошало и е припаднала. Това е всичко — обясних му. — Сега ще дойде линейката и ще я отведе в болницата.
— Тя ще умре ли? — попита Али и сълзи рукнаха от красивите му очи.
Не му отговорих, а само го прегърнах. Така останахме на прага на кухнята. Единственото, на което сега нямах право, бе да изоставя Нана.
— Ще чакаме тук и ще мислим за това колко много я обичаме. Нали?
Али кимна бавно, без да откъсва очи от нея.
— Татко?
Обърнах се и видях Джени в коридора. Изглеждаше още по-шокирана дори и от брат си, с по-разширени очи. Отидох и при нея и така тримата зачакахме пристигането на линейката.
Накрая чухме отвън приглушен вой на сирена. Кой знае защо от това на мен не ми стана по-добре.
След като санитарите влязоха, първата им задача бе да проверят най-важните показатели на Нана и да й поставят кислородна маска.
— Как й е името? — попита единият от тях.
— Реджайна. — Думата едва не заседна на гърлото ми. Името на Нана означаваше кралица, разбира се, точно такава беше тя за нас.
— Реджайна! Чуваш ли ме? — Санитарят натисна с пръст гръдната й кост, но тя не помръдна. — Не реагира на болка. Нека да проверим сърдечния ритъм.
Зададоха ми още няколко въпроса, докато продължаваха прегледа. Взимала ли е лекарства? Променило ли се е състоянието й, след като сме позвънили на 911? Има ли сърдечноболни, тя или някой друг от семейството?
През цялото време стисках ръката на Али за кураж. Джени също стоеше до мен.
След няколко минути санитарите я свързаха с тръбичката за физиологичен разтвор. После поставиха шина около врата й и я пренесоха на носещата дъска, която бяха донесли с влизането си. Джени накрая не издържа, зарови лице в рамото ми и тихо заплака.
Тогава и Али заплака. Както и Бри.
— Толкова сме объркани — успях да се насиля да го изрека накрая. — Ето защо тя не може да ни изостави.
Санитарите вдигнаха лекото дребно тяло на Нана върху сгъваемата носилка на колела и ние ги последвахме през трапезарията и всекидневната, а после и навън през предната врата. Познатата обстановка сега ни се стори тъжна и плашеща.
Бри изчезна за минута, но се появи зад мен, като ми подаде мобилния ми телефон, една риза и чифт обувки. После прегърна Али, а с другата си ръка — Джени. Лицата им отразяваха всичкото, което в този миг изпитвах.
— Върви с Нана, Алекс. Ние ще те следваме в колата.
24.
Гейб Рийс крачеше енергично с нервно сплетени пръсти зад вратите на фоайето на Западното крило. Не бе привикнал към подобна несигурност, към пълна липса на информация, към цялата тази шибана мистерия. Имаше на разположение изобилие от ресурси — ала в случая просто нямаше как да използва повечето от тях. Не и докато не разбере с какво си имаше работа.
Чакаше вицепрезидента. Темата на разговора им отново щеше да бъде Зевс, разбира се, и откритото досега по случая, както и безпрецедентният скандал, който се задаваше. Според програмата си от 12:30 до 13:00 в Конгресния център Тилман трябваше да поднесе приветствие към представителите на Националната асоциация на дребния бизнес. Дотам имаше по-малко от два километра и половина, което с кола се взимаше за не повече от пет минути. Рийс нямаше нито секунда за губене.