— Добре, ще се оправя. Искате ли да извадя куршума, или ви е все едно?
— Извади го. Отърви се от него.
— Дадено. Ще бъде направено. Нещо друго?
— Да. Просто затвори багажника.
След няколко секунди двете копелета, многознайковците, си тръгнаха.
Макар че не им вярваше, не му пукаше за арогантността им, защото тя му бе изгодна. Вероятно на онези двамата никога не им бе минавало през ума колко заменими бяха те.
Или колко са уязвими.
Всъщност вече бяха свършили добра работа в негова полза, като заличиха своите самоличности. Сега бяха само два призрака и Реми знаеше, както и всеки друг, че когато му дойде времето, нищо няма да е така лесно, както да накара тези призраци да изчезнат завинаги.
Можеше да се справи и с това — по дяволите, и преди го бе вършил. Дори би трябвало да му се признае, че бе направил голяма кариера.
Разопакова и второто момиче — още една красавица. Стори му се, че може да е била удушена. И хапана? Разтри изстиващите вече гърди на момичето, поигра си с тях още малко, после отнесе двата трупа на хълма, където го чакаше дробилката за дърва.
Наистина каква невероятна загуба, какво прахосване на материала. Кой, по дяволите, би направил подобно нещо? Някой по-луд дори от самия него?
42.
В събота следобед имах още една тайна среща с Нед Махони — този път в препълнения гараж за паркиране на Ем стрийт във вашингтонското предградие Джорджтаун.
Докато паркирах, в ума ми не спираха да се въртят онези сцени с Дълбокото гърло от едноименния филм или от книгата „Цялото президентско войнство“. Определено се разиграваше нещо в стил шпионски екшън. Но защо? Какво ставаше, по дяволите?
Когато излязох от колата, Нед вече ме чакаше. Подаде ми кафява папка с печат от Бюрото върху нея. Вътре открих някакви записки и колекция от снимки, копирани по две на страница.
— Какво е това?
— Рената Крус и Катрин Тенанкур — обясни ми Нед. — И двете са изчезнали, вероятно са мъртви.
На всяка снимка се виждаше едно от двете момичета, заснети на няколко места из града, придружавани в повечето случаи от бели мъже, най-често доста по-възрастни.
— Този тук не е ли Дейвид Уилки? — попитах и посочих към един мъж, който много ми заприлича на настоящия председател на сенатския комитет за военната служба.
— Така е, този тук действително е Дейвид Уилки — кимна Нед. — И двете млади жени са имали за свои редовни клиенти все влиятелни мъже. Именно заради това взехме да ги следим. Всъщност отначало започнахме само с Катрин Тенанкур, която е работила и за онзи клуб във Вирджиния.
Не казах нито дума, само гледах Махони.
— Много добре зная за какво си мислиш сега — продължи той. — Явно докато се занимаваме със случая, май ще попаднем на списъка с най-влиятелните личности в тази страна.
С всяка изминала минута нещата ставаха все по-запечени. Нямаше начин да проследим убиеца — или тази мрежа, ако бяхме попаднали на нещо подобно, — без да извадим на показ всякакъв вид мръсно бельо. Ще бъде съсипан животът на мнозина невинни наглед членове на видни фамилии — и това щеше да е само началото.
Да не споменаваме, че президентските избори и изборите за губернатори на отделни щати са били губени по много по-незначителни поводи. Никой обаче нямаше да се предаде без съпротива; вече имах горчив опит от сблъсъка с отдела за вътрешни разследвания. Всеки, който си мислеше, че полицаите си мечтаят за подобни сензационни случаи, за да направят шеметна кариера, никога не се е захващал с такива.
— Господи, Нед, все едно да очакваме да се развихри ураган точно тук, в сърцето на Вашингтон.
— По-скоро тичаме след него — търсим си белята — додаде той. — Истинска буря от пета степен. Как да не обичаш Вашингтон?
— Всъщност го обичам. Само че не точно в този момент.
— И така, слушай, Алекс. — Махони отново заговори сериозно. — Бюрото се е заело с това. Бомбата ще избухне. Ако пожелаеш да се оттеглиш, ще те разбера. И ако действително го искаш, сега е най-подходящият момент. Просто трябва да ми върнеш папката.
Бях малко изненадан от предложението му. Мислех, че Нед ме познава по-добре. Което, разбира се, означаваше, че зад предложението му се криеше сериозно предупреждение.