Махони плъзна поглед между малките като на насекомо очи на адвоката и иска за анулиране. Изглежда, това, което прочете в документа, оказа върху него очаквания от адвоката ефект. Пусна листовете на пода и се отдалечи, докато летяха във въздуха. После го чух да крещи заповеди и да вика на всички да се оттеглят. Всички до един…
Наведох се, вдигнах разпилените листове с иска за анулиране и ги зачетох.
— Кой съдия, по дяволите, намерихте в един през нощта? — попитах адвоката.
Той се пресегна, грабна документите от ръката ми и посочи името:
— Почитаемия Лорънс Гибсън.
Разбира се, казах си. След като имаха за клиенти сенатори, конгресмени, милиардери — защо да си нямат и един почитаем съдия в колекцията?
Трета част
С теб или без теб
47.
Прибрах се у дома рано сутринта в неделя, когато потегляха камионите със сутрешните вестници, а най-ревностните бегачи за здраве хукваха да се потят в парка.
Брей! Какво беше това?
Открих Нана на слънчевата веранда, задрямала в един от плетените столове. С изключение на прастарите й розови хавлиени пантофи, тя вече беше облечена като за неделната служба в църквата — със сивата си фланелена пола и белия си пуловер. Това щеше да е първото й посещение в църквата след престоя й в болницата. Цялото семейство щеше да присъства.
Отпуснах ръка на рамото й и тя се събуди, като леко потръпна. Достатъчен й бе само един поглед.
— Тежка нощ ли имаше? — попита.
Тръшнах се върху двойната люлка срещу нея.
— Винаги ли съм толкова предсказуем?
— Само за посветените. Е, добре, разкажи ми какво се случи. Поговори ми.
Ако ставаше дума за друг случай, щях да се опитам да изклинча с оправданието, че съм изморен, но за тази операция Нана заслужаваше да знае какво става. Все пак ограничих подробностите, все едно беше филм за малолетни; нямаше нужда да наблягам на тъмната страна в живота на Каролайн. Пък и не се съмнявах, че Нана вече знаеше. Някак си винаги знаеше.
Когато стигнах до частта с надутия адвокат и неговия „иск за анулиране“, отново се изнервих. Просто бях прахосал цяла нощ и за пореден път бях разочаровал Джени и Али.
— Струва ми се, че Джени се вкисна — казах аз. — Как бяха, след като излязох?
— О, ти си ги знаеш. Ще оцелеят — махна с ръка тя, но сетне додаде: — Ако предположим, че това е всичко, което ти искаш от тях.
Беше като погалване по главата и в същото време като плесница по бузата. Бедната Мама Нана.
— Тогава кой ме изтика снощи през вратата? Твоята сестра близначка? И ми каза, че всичко ще е наред. Мога да се закълна, че беше ти.
— Е, не се опитвай да се оправдаваш с мен, Алекс. — Тя се понадигна леко и изви врата си, за да го разтрие от едната страна. — Само казвам, че децата невинаги се интересуват защо излизаш. Те просто знаят, че те няма. Особено малкият Деймън.
— Искаш да кажеш Али — поправих я.
— Нали и аз това казах? В края на краищата момчето е само на шест.
Наведох се, за да я огледам по-добре.
— Колко си спала тази нощ?
Тя изсумтя по типичния за нея начин.
— Старите хора не се нуждаят от много сън. Това е едно от техните скрити предимства. Затова мога да те разпердушиня във всеки спор. А сега ми помогни да стана и да направя малко кафе. Имаш вид на човек, който се нуждае от това.
Подхванах я с ръка под лакътя и тя се бе изправила наполовина, когато внезапно се спря и леко се отпусна.
— Какво има? — попитах я.
— Нищо, просто, хм…
Отначало изглеждаше объркана. После лицето й изведнъж се сгърчи от болка и тя се свлече безпомощно в ръцете ми. И преди дори да успея да я обгърна здраво, припадна.
О, не, господи, не.
Дребното й тяло увисна в ръцете ми, леко като перце. Отпуснах я нежно на стола и опипах врата й, за да проверя дали има пулс. Нищо не напипах.
— Нана? Чуваш ли ме? Нана?
Сърцето ми заби като лудо. Докторите от „Сейнт Антъни“ ми бяха обяснили какви са признаците — пълна неподвижност, никакво дишане, тя просто лежеше там, ужасяващо неподвижна.
Сърцето на Нана бе спряло да бие.
48.
Поредният кошмар — пристигането на „Бърза помощ“, последвалото като в мъгла пътуване с линейката, въпросите в спешния кабинет. И накрая — ужасяващото чакане в болничните коридори.