Стигна до кухнята, но там едва не се блъсна в нисък, набит латиноамериканец, който нахълта от задната врата. Кой, по дяволите, бе този?
Последва неясно движение, сетне мъчителна болка отстрани на коляното му. Съзнанието на Никълсън смътно регистрира дълъг гаечен ключ в ръката на нападателя, докато се свличаше на пода. Там и остана.
Отначало беше само болката, после коляното му почервеня и се поду много бързо.
Сетне се появиха белезниците. Врязаха се в китките му, преди да разбере, че са там.
Белезници?
Латиноамериканецът го улови за яката и го повлече по пода обратно във всекидневната, където го пусна в средата на килима.
Вторият мъж — наистина ли бяха само двама? — се извисяваше заплашително над жена му. Наблюдаваше Никълсън със слаб интерес, едва ли не с досада, сякаш всеки ден само с това се занимаваше.
Личеше си, че не бяха от ФБР, поне това бе ясно. Не приличаха и на онези двамата тъпи гангстери от миналата седмица. Дрехите им бяха черни, носеха черни скиорски шапки, нахлузени на лицата им. На ръцете си имаха латексови ръкавици.
Не бяха точно ченгета, но нещо близо до тях. Може би бивши полицаи? Или от специалните сили?
Този, който го нападна, имаше счупен нос, а черните му очи го гледаха отгоре презрително, сякаш Никълсън беше непотребна твар.
— Дискът? — беше всичко, което мъжът изрече.
— Диск ли? — процеди удивено през стиснатите си зъби Никълсън. — За какво говориш, по дяволите? Кои сте вие двамата?
— Две — това число ми харесва. — Мъжът погледна часовника си от неръждаема стомана. — Имаш само две минути.
— Две минути или какво? — попита Никълсън, но прочете отговора в очите му.
По-високият извади найлонова торба и я нахлузи на главата на Шарлот. Тя се опита да се съпротивлява, но той ловко омота сребристата самозалепваща се лента около врата й, запечатвайки главата й вътре в торбата.
Никълсън видя как изражението й се промени, щом тя осъзна какво става. Дори изпита малко жалост към нея, може би дори частица от отминалата любов, нещо емоционално и човешко… За пръв път от години усети привързаност към жена си.
— Ти си луд! Не можеш да й сториш това! — изкрещя Никълсън на мъжа, който държеше Шарлот.
— Никълсън, ти си този, който го прави. Не ние, а ти контролираш ситуацията. Всичко зависи от теб. За бога, накарай ни да спрем.
— Но аз дори не разбирам какво искаш. Кажи ми за какво е всичко това!
Той се хвърли към Шарлот, но пронизващата болка в коляното го събори отново на пода, безпомощно заклещен между дивана и масата за кафе.
— Моля ви, само ми кажете какво искате! Не разбирам! — започна да стене Никълсън, да крещи с все сили, като се стараеше да бъде колкото можеше по-убедителен. Това беше изпълнението на живота му и трябваше да се справи на всяка цена.
Но когато най-сетне той се изправи пред дивана, видя, че Шарлот вече не даваше признаци на живот.
Познатите й сини очи бяха широко отворени. Главата й се бе отпуснала върху рамото, като на кукла, очакваща да й дръпнат конците. Беше невъобразима гротеска, с нахлузената отгоре й найлонова торба.
— Копелета! Долни шибаняци, убихте я! Сега вярвате ли ми? Това ли беше цената?
Двамата мъже останаха невъзмутими, както винаги. Само си размениха погледи. И свиха рамене.
— Трябва да вървим — рече по-високият.
Латиноамериканецът кимна и за секунда Никълсън повярва, че се е отървал, че най-сетне двамата нападатели ще напуснат къщата. Но не стана така. Единият преметна Шарлот през рамо, а другият повлече Никълсън.
Докато подскачаше на здравия си крак към вратата — и само бог знаеше накъде след това. — Никълсън бе обзет от странна мисъл. Искаше му се да бе помил с Шарлот.
53.
С Нед Махони пътувахме с моята кола на изток, по магистрала I-66 към Александрия, когато ни позвъниха, за да ни съобщят, че сме закъснели. От щатската полиция на Вирджиния докладваха, че са заварили опразнена къщата на Никълсън. Имало признаци за нахлуване с взлом и оказване на съпротива, намерили два куфара, пълни с дрехи. А двете коли на семейството още били в гаража.
Сега имахме разрешение да арестуваме Тони, но не знаехме какъв автомобил да търсим, така че ни оставаше да разчитаме само на интуицията.