— Господи, друже, нямам намерение да те уча как да си вършиш работата, но тогава защо аз, по дяволите, бих…
Шофьорът се извърна внезапно, пресегна се надолу и силно стисна подутото коляно на Никълсън.
Болката беше мигновена и зашеметяваща. Гърлото му пресъхна, челюстта му увисна. Не можа да си поеме дъх, още по-малко да закрещи. И сред тази странна тишина беше лесно да се чуе приглушеният глас на мъчителя му:
— Защото по някое време, друже, ще изгубиш желание да живееш и ще ти се прище да си мъртъв. Загря ли? И ако дотогава още не си ни казал това, което искаме да знаем — повярвай ми, ще го направиш.
55.
Вратата на колата се отвори и Мара се плъзна вътре. Никълсън видя първо слабите й крака, а сетне и ръката на латиноамериканеца, която стискаше здраво отзад русата й коса. Онзи затъкна в колана си пистолет четиридесет и пети калибър, после затръшна вратата.
Разбираемо бе, че приятелката на Тони беше страшно изплашена. По дяволите, та тя бе само на двадесет и три. Ръцете й бяха стегнати отпред с белезници, но пуловерът й бе дръпнат над тях, за да ги прикрива. Никълсън й бе подарил този пуловер. Кашмирен. От магазина на „Поло“ в Александрия. В щастливите им дни.
— Как си?
— За бога, Тони, какво става тук? Той ми обясни, че бил от полицията. Показа ми значка. Вярно ли е?
— Просто не казвай нищо — посъветва я Никълсън тихо. Струваше му се, че раненото му коляно всеки миг ще се пръсне. Почти му бе невъзможно да се съсредоточи, а появата на Мара само влоши ситуацията. Ужасно я влоши, защото той наистина я обичаше.
Тя беше пълна противоположност на Шарлот. Например, за разлика от съпругата му, знаеше твърде много. Освен това беше от Ню Йорк, от смесен ирландско-италиански произход. За нюйоркчаните не беше типично да си държат езиците зад зъбите.
— Какво искат тия? — продължи да го притиска тя. — Къде ни водят? Кажи ми.
— Това е дяволски добър въпрос — отвърна Никълсън и изрита гърба на предната седалка със здравия си крак. Изкрещя на похитителите си: — Къде, мамка му, ни водите?
Това му спечели само обратен удар по скулата с дулото на пистолета. Почувства болката, но вече не му пукаше. Всъщност болката можеше да се приеме като нещо добро — означаваше, че още е жив…
— Каквото и да става тук, трябва да знаете, аз повече не работя за него — обясняваше забързано Мара на двамата мъже на предните седалки. — Трябва да ми повярвате. Ще ви кажа всичко, което искате да знаете. Бях му счетоводителка.
— Затваряй си устата, Мара — сопна й се Никълсън. — Няма смисъл.
— Той изнудва хората. Все важни клечки. За пари. Записва ги и…
Никълсън се наведе заплашително към нея, но това бе всичкото, което можеше да стори.
— Мара, предупреждавам те.
— За какво, Тони? Малко е късно за предупреждения, не мислиш ли? Дори не трябваше да съм тук.
Тъмнокафявите й очи излъчваха само страх и ярост, същото, което изпитваше и той, тъй че му бе трудно да я обвинява докрай.
— Говоря за важни особи — не спираше да дрънка тя. — Богаташи. Политици. Банкери от Уолстрийт. Адвокати. Все големи клечки…
— Да, да — прекъсна я шофьорът. — Кажи ни нещо, което не знаем. Иначе, както рече твоят човек — затваряй си устата, Мара.
56.
Махони съобщи по телефона новите ни координати, докато следвахме данните от джипиес системата, и се отклонихме от Белтуей авеню, за да продължим по Айзенхауер авеню. Стъмваше се, но шосетата още бяха натоварени с автомобили. Стотици хора всеки ден изминаваха десетки километри до работата си. Запитах се дали работното време от девет сутрин до пет следобед не се е превърнало в анахронизъм.
След около два километра по Айзенхауер авеню стигнахме до редица от напълно еднакви четириетажни градски къщи, подредени по дължината на улицата.
Една отбивка от авенюто беше отбелязана с табела, приветстваща посетителите на жилищния комплекс Авалон Камерън Кърт.
Джипиес системата ни поведе навътре през малък лабиринт от ниски постройки. Всичко беше на ниво, по последна мода, като онези новосъздадени „общности“, които притежаваха собствени източници. Но според Махони и лаптопа му наемите стигаха до небесата — три хиляди и петстотин долара на месец.