— Къде е сега?
— Току-що ми позвъниха от полицията на щата Вирджиния. Останките са на разположение на съдебните лекари в Ричмънд. Съжалявам, Алекс, никак не ми е приятно, че аз трябваше да ти го съобщя това.
— Останки? — промърморих. От самата дума лъхаше студ, но оцених, че Дейвис не прекали със съчувствието. Излязох от стаята. Съжалявах, че семейството ми бе станало свидетел дори на тази част от разговора.
— За убийство ли говорим, Рамон? — попитах. — Предполагам, че за това става дума.
— Боя се, че да.
— Какво се е случило? — Сърцето ми се разтуптя опасно забързано. Почти не исках да узнавам повече по случая.
— Не разполагам с много подробности — рече той по начин, който тутакси ми подсказа, че премълчаваше нещо.
— Рамон, какво става? Кажи ми. Какво знаеш за Каролайн?
— Едно по едно, Алекс. Ако тръгнеш сега, вероятно ще стигнеш до там за два часа. Ще се погрижа да те посрещне един от полицаите, натоварени със случая.
— Веднага тръгвам.
— И още нещо…
Малко ми оставаше да прекъсна връзката, толкова бях сломен.
— Какво има?
— Мисля, че не бива да отиваш сам.
3.
С пълна газ и с включена полицейска сирена почти през цялото време, успях само за час и половина да сляза на юг до Ричмънд. Бри дойде с мен.
Отделът за съдебна медицина се помещаваше в нова сграда на Маршал стрийт. Дейвис бе уредил да ни посрещне детектив Корин Фелоус от отдела по криминални разследвания към щатската полиция на Вирджиния.
— Колата е откарана на нашия паркинг в главното управление на шосе номер едно — съобщи ни Фелоус. — Иначе всичко останало е тук. Останките са на долния етаж в моргата. А целият доказателствен материал е в лабораторията на този етаж.
Пак отново тази ужасна дума. Останки.
— Какво събрахте? — попита го Бри.
— Патрулиращите пътни полицаи са открили в багажника на кола женски дрехи и малка черна чантичка, увити в одеяло. Ето. Донесох ви това за оглед.
Подаде ми шофьорска книжка, в полиетиленова калъфка, издадена в Роуд Айланд. Единственото, което отначало разпознах, беше името на Каролайн. Момичето на снимката ми се стори много красиво, приличаше на танцьорка, особено с пуснатата коса и високото чело. И големите очи — тях също си ги спомнях.
Очи, големи като небето. Това все повтаряше брат ми Блейк. Сякаш и сега го виждах да се поклаща на въртящия се стол на верандата си на Пета улица и да избухва в смях всеки път, когато тя примигне към него. Беше влюбен в това малко момиченце. Всички бяхме. Сладката Каролайн.
А сега и двамата ги нямаше. Брат ми заради наркотиците. А Каролайн? Какво се бе случило с нея?
Върнах шофьорската книжка на детектив Фелоус и го помолих да ни обясни къде се намира отделът, който води разследването. Ако трябваше да преровя всичко докрай, не биваше повече да оставам тук.
Съдебният лекар, доктор Ейми Карбъндейл, ни посрещна на долния етаж. Стиснахме си ръцете — нейната бе малка и все още студена от латексовите ръкавици, които бе носила доскоро. Изглеждаше много млада за тази работа, може би наскоро навършила тридесет, и леко неуверена какво да прави с мен, какво да ми каже.
— Доктор Крос, запозната съм с работата ви. Много, много съжалявам за вашата загуба — отрони тя с едва чут шепот, издаващ симпатия и уважение.
— Ще ви бъда благодарен, ако само ме запознаете с фактите — казах й аз.
Тя си нагласи очилата със сребърна рамка, за да й са по-удобни.
— Въз основа на пробите, които взех, очевидно се касае за раздробяване до деветдесет и шест процента. Все пак няколко пръста са оцелели и така успяхме да снемем отпечатъци, за да ги сравним с другите данни, получени с помощта на шофьорската книжка.
— Извинете ме — раздробяване ли казахте? — Никога дотогава, през целия си живот, не бях чувал тази дума.
Доктор Карбъндейл събра смелост да ме погледне право в очите.
— Разполагаме с всички основания да вярваме, че е бил използван някакъв апарат за разрязване… Нещо като дробилка за дърва.
Дъхът ми секна. Усещах думите й като заседнали в гърдите си. Дробилка за дърва? После, съвсем машинално, ми хрумна: а защо са запазили дрехите й и шофьорската книжка? Като доказателство за идентичността на Каролайн? Като сувенир за убиеца?