Непрекъснато трябваше да си напомням, че всяка от тези особи — поне формално — беше заподозряна в убийство.
Съставихме дневник, използвайки датите на видеозаписите. За всеки запис вписвахме в дневника имената на клиентите, които можехме да идентифицираме, като съответно маркирахме онези, които не разпознахме. Освен това отбелязвах къде точно в клуба е била заснета всяка „сцена“.
Най-силно ме интересуваше апартаментът на горния етаж в пристройката, която някога е била използвана за каретите в имението. Все повече се затвърждаваше предположението ми, че тъкмо оттам е започнал целият този мръснишки пъзел.
И точно от там налучкахме нещо интересно… Очите ми вече пареха от преумора, когато ми направи впечатление странно повторение във видеозаписите.
— Джон, дай да видя това, което вече си прегледал. Искам да проверя нещо.
До момента всичките ни бележки бяха записани върху листовете пред нас, затова ги подредих един до друг и започнах да ги оглеждам.
— Тук… тук… тук…
Всеки път, като виждах кой бе използвал апартамента, отбелязвах датата с червено кръгче, докато не отметнах всички записи, които бях проверил. После се върнах към тези записи, чиито дати бях оградил с кръгчета.
— Виждаш ли това? Те са използвали този апартамент редовно за известно време, а после, това е станало преди около шест месеца, всичко е било преустановено. Повече никакви купони.
— И така, какво се е случило преди шест месеца? — попита Сампсън. Въпросът бе по-скоро реторичен, тъй като и двамата знаехме отговора.
Тогава бяха започнали убийствата.
В такъв случай — къде бяха останалите дискове на Никълсън?
67.
След края на работния ми ден взех тайландска храна от Седмо авеню и я занесох на Бри в болницата. Не беше изисканата вечеря, каквато заслужаваше, но всичко по-различно от жилавата пържола и желето в стола на болницата можеше да се приеме за пиршество.
Бри, изглежда, бе пренесла тук целия си офис, с лаптопа, принтера и листовете, струпани на шкафа зад нея. На екрана на лаптопа й бе отворен сайтът за медицински консултации Web MD. Когато влязох, тя още разпечатваше нещо от тези указания.
— Румсървис. Кой тук е поръчал пананг с къри и ориз с яйца и рибен сос по тайландски? — провикнах се от прага на стаята.
— Трябва да съм била аз — призна ми Бри.
Измъкна се покрай струпаната медицинска апаратура и ме целуна за добре дошъл.
— Как е нашето момиче? — попитах аз.
— Все още се бори. Наистина е удивителна.
Нана изглеждаше много по-спокойна, но иначе нищо не се бе променило. Доктор Енгълфийлд вече ни бе предупредила да не разчитаме на незначителните признаци за подобрение. Можеш да полудееш заради всяко леко потрепване, тик или спазъм, докато очакваш да се проявят най-важните признаци, без да губиш надежда.
Разопаковах храната, а Бри ме осведоми за събитията от днешния ден. Доктор Енгълфийлд искала за известно време да остави Нана на бета-блокери. Сърцето й все още било зле, но сърдечният й ритъм вече се стабилизирал, което бе най-важното. Освен това продължавали да я подлагат на диализа три пъти дневно.
— Имаме нов лекар, доктор Абингдън. Можеш да поговориш с нея за това — обясни ми Бри. — Записала съм номера на телефона й.
Получих го, като размених срещу него опаковка от тайландска храна и бутилка минерална вода.
— Правиш толкова много — погледнах с благодарност Бри.
— Вие сте истинското ми семейство — промълви тя. — Знаеш го, нали?
Знаех го. Майката на Бри беше починала, когато е била едва петгодишна, а след това баща й никога не се поинтересувал от децата си. Бри израснала при многобройните си братовчедки, но след като напуснала дома си на седемнадесет години, никога повече не се върнала при тях.
— Все пак не можеш безкрайно да отсъстваш от работа — напомних й.
— Скъпи, изслушай ме. Мразя това, което се случи. Не е хубаво, но след като вече е станало, аз съм точно там, където искам да бъда. Това е моето желание…
Тя уви около вилицата си оризови нудъли и ги пъхна в устата си, с усмивка, която отдавна не бях виждал.
— А и без това какво ще направят в службата, ще ме заменят с някого другиго ли? Аз съм прекалено добра, за да го сторят.