— Катрин е мъртва, нали? — Това бе първото, което Лорън ме попита, когато седнах срещу нея. — Никой не ми казва нищо. Настоявате да говорим, но самите вие дума не обелвате за това, което се е случило.
— Защото и ние не знаем, Лорън. Затова сега разговаряме с теб.
— Добре, но какво си мислите? Не съм болезнено любопитна, но просто искам да зная. Тя ми беше приятелка, също от Флорида. Мечтаеше да стане адвокат. Беше приета в Стетсън, който е наистина добър университет.
През цялото време, докато говореше, Лорън притискаше до очите си разкъсана хартиена кърпичка. Парчето пица, което бяхме донесли, стоеше недокоснато в чинията. Смятах, че тя наистина искаше да чуе истината. Затова реших да й я кажа.
— От полицейския доклад се вижда, че няма признаци да е опаковала багаж в апартамента си. А като се има предвид колко време е минало, съществува голяма вероятност тя да е мъртва.
— О, господи! — Момичето се извърна, опитвайки се да се пребори със сълзите, като обгърна раменете си с ръце.
С всяка секунда атмосферата ставаше все по-депресираща. Намирахме се в една от по-големите заседателни зали, с графити, прозиращи по наскоро пребоядисаните стени. По пода се забелязваха следи от стъпкани угарки в продължение на години.
— Детектив Понтано ми довери, че си споменала нещо за един конкретен клиент на „Блаксмит Фармс“. Вероятно е бил и клиент на Катрин. Лорън, разкажи ми за него.
— Не зная — въздъхна тя. — Може би… Искам да кажа — зная само това, което Катрин ми е разказвала. Но на това място през цялото време се разнасяха какви ли не слухове.
Постарах се гласът ми да звучи колкото е възможно по-сдържано и спокойно.
— Какво ти сподели тя, Лорън? Няма да те арестуваме, каквото и да признаеш. Можеш да ми вярваш. Това е сериозно разследване на убийство. Пет пари не давам за моралната страна на нещата.
— Тя ми довери, че имала специален график с някакъв голям тузар, когото наричаше Зевс. Тогава за последен път говорих с Катрин.
Записах името.
— Това някакъв псевдоним ли е? Или Катрин е използвала кодови имена за клиентите си?
Тя попи сълзите от очите си.
— Псевдоним е. Почти всички използват измислени имена, като Шекспир, Свинска кожа, Мръсния Хари, каквото им подскаже фантазията… Като че ли не се срещаш после с тях лице в лице. Но това означава, че никъде не се записват истинските им имена. Повярвайте ми, тъй е по-сигурно за всички.
— Разбира се — кимнах. — И така, Лорън, знаеш ли кой е Зевс? Имаш ли някаква представа?
— Не зная, кълна се… Но ще се опитам да кажа поне това, което съм чула. Предполага се, че има някаква връзка с правителството, но в това отношение Катрин беше доста лековерна. Дори не й обърнах внимание, когато ми го сподели.
Изгледах я изпитателно.
— В какъв смисъл лековерна? Можеш ли да ми обясниш по-подробно? Какво искаш да кажеш?
Лорън се облегна, прокара ръце през косата си и я отметна. Мисля, че да говори най-после за Катрин, бе облекчение за нея — но не и за мен.
— Трябва да разберете нещо — поде тя и сниши глас. — Клиентите постоянно лъжат с какво се занимават. Сякаш си вярват, че ако се изкарат по-важни, отколкото са, ще работим по-усърдно за тях, ще им позволим да ни чукат без презервативи или да правим всякакви откачени мръсотии, за които си фантазират. Така че не вярвам и на половината от това, което чувам. Всъщност предполагам, че тези, дето много се хвалят, лъжат. Мъжете с истинска власт си държат устата затворена.
— А Зевс?
— Честно, не зная дори дали съществува. Това е просто име. Името на гръцки бог, нали? Грък? Може би това е следа? Или намек за неговите сексуални предпочитания?
75.
Така и не ми остана време да помисля върху разказа на Лорън, защото на следващата сутрин се оказа, че друг е мислил вместо мен.
Заредих взетия под наем автомобил в бензиностанцията „7-Илевън“ на Ел стрийт, която се намираше близо до нашата къща. Мислех си колко ми липсва моята кола. Беше в сервиза за подмяна на стъклата след стрелбата в Александрия. Нищо не можеше да замени познатото удобство на моя автомобил, липсваше ми дори пръстенът за закрепване на чашата с кафе, към който протягах машинално ръка.