— Не можах да мигна. — Тя се надигна зад мен и обгърна с ръце раменете ми. — Не си сам. Това, което се случва на теб, засяга и мен.
Сведох глава, заслушан в утешителния й глас. Имаше право — ние бяхме заедно в нещастието. Така беше, откакто се срещнахме, и това беше за добро.
— Ще направя всичко, за да помогна на теб и на цялото ти семейство в скръбта — обеща тя. — А утре двамата ще излезем от тук и ще се заемем с откриването на този, който е извършил това ужасно престъпление. Чуваш ли ме?
За пръв път след обаждането на Дейвис усетих топлина в гърдите — не беше щастие или дори облекчение, а благодарност. Нещо, заради което трябваше да съм радостен. Повечето от живота си преживях без Бри, а сега не можех да си представя как съм могъл да се справям.
— Как те намерих? — попитах я. — Как извадих такъв късмет?
— Не е късмет. — Тя се притисна към мен още по-силно. — Любов е, Алекс.
5.
На Гейбриъл Рийс му се струваше едновременно уместно и иронично, че тази странна, безпрецедентна среднощна среща се провеждаше в една сграда, първоначално построена за външното министерство, а след това преустроена за военното и военноморското. Рийс се отличаваше с изострено чувство за историчност във всичко, което правеше. Можеше да се каже, че Вашингтон беше в кръвта му или по-скоро в кръвта на последните три поколения от рода му.
Самият вицепрезидент беше повикал Рийс. Гласът му звучеше доста напрегнато, а Уолтър Тилман бе управлявал две компании, споменати сред стоте най-печеливши в ежегодната класация на списание „Форчън“, така че разбираше от оказване на натиск. Не го запозна с подробностите, само нареди на Рийс да се яви веднага в сградата „Айзенхауер“. Формално погледнато, именно там се намираше представителният кабинет на вицепрезидента — същият, в който навремето вицепрезидентите от Джонсън до Чейни посрещаха политически лидери от четирите края на света.
Мястото на срещата беше добре подбрано, далеч от Западното крило на Белия дом и от всички онези очи и уши, които трябваше да бъдат старателно избягвани при тайните срещи.
Когато се появи там, Рийс завари затворени вратите на вътрешния кабинет. Дан Корморан, шеф на специалните служби към Белия дом, пазеше отвън заедно с още двама агенти, отдалечени малко по-нататък в двете посоки на коридора.
Рийс влезе вътре. Корморан го последва и затвори след себе си тежката дървена врата.
— Сър? — заговори Рийс.
Вицепрезидентът Уолтър Тилман стоеше с гръб към тях в отдалечения край на кабинета. Редицата от прозорци отразяваха блясъка от запалените с половин мощност глобуси върху изкусно изработения полилей. Няколко модела на кораби в стъклени витрини напомняха за историческото значение на сградата. Този кабинет е принадлежал на генерал Пършинг през Втората световна война.
Тилман се обърна и заговори:
— Имаме ситуация, Гейб. Ела и седни тук. Нещата не са добре. Всъщност трудно мога да си представя как биха могли да са по-зле.
6.
Агент Корморан излезе напред и застана очаквателно до вицепрезидента. Беше странен ход и стомахът на Рийс се присви. Гейбриъл беше началник на кабинета — и имаше много малко неща, които Специалните служби би трябвало да узнаят преди него. Но при този случай очевидно знаеха. За бога, какво ставаше тук? И на кого се бе случило?
Вицепрезидентът кимна на Корморан да говори.
— Благодаря ви, сър. Гейб, ако запазя това, което сега смятам да кажа, за себе си, вероятно може да се окачестви като престъпление. Трябва да го узнаеш преди аз…
— Просто изплюй камъчето, Дан.
Гейб Рийс доста харесваше Корморан, но не и начина, по който превишаваше правомощията си. Тилман ги бе довел и двамата в Белия дом. Заедно бяха още от дните, когато той беше сред политическите лидери във Филаделфия, така че сега имаха по-голяма свобода на действие. Само дето винаги изглеждаше, че Корморан си позволяваше малко повече, отколкото беше редно според Рийс.
— Чувал ли си някога името Зевс да се споменава във връзка с нашата работа? — попита агентът. — Зевс, като гръцкия бог.
Рийс се замисли за кратко. Специалните служби редуваха периодично кодовите имена за всички защитени персони, но това със сигурност не му беше познато. Което пък автоматично означаваше, че не трябва да е познато и на по-високопоставените. Поклати глава.