— Има пръстен — казах. — На дясната ръка.
Приличаше на пръстен от гимназия или колеж, но качеството на изображението не беше достатъчно добро, за да го огледам по-подробно.
Мъжът не бързаше. Извади от скрина още неща — метален прът с въжени белезници в краищата, с които завърза глезените на момичето, както и малко кафяво шишенце, вероятно с амилов нитрат.
Когато размаха шишенцето под носа на блондинката, лицето й силно се зачерви, сетне главата й започна да се люшка наляво и надясно.
Със Сампсън наблюдавахме мълчаливо как правят секс. През повечето време мръсникът се държеше с едната си ръка за матрака, за да не загуби равновесие, докато с другата я стискаше за гърлото. Струваше ми се, че правеше сексуална асфиксия, контролирайки притока на кислород в белите й дробове, като по малко отпускаше хватката си, а после пак я стягаше.
Момичето се включваше в играта и не изглеждаше измъчено или уплашено, а това правеше наблюдаването на сцената още по-мъчително. Тогава той внезапно се изви над нея, явно стигнал до кулминацията. Мисля, че вдигна ръка нагоре, все едно бе спечелил някакво състезание.
Сега я стисна за гърлото и я притисна с цялата си тежест. Внезапно движенията й станаха хаотични и отчаяни. Краката й се замятаха под него. Беше ужасяващо да се гледа нещо подобно, сякаш се случваше в момента, а ние не можехме да направим нищо, за да го спрем.
Колкото повече блондинката се гърчеше, толкова повече се възбуждаше той, докато накрая тялото се отпусна и тя напълно престана да се движи. Едва тогава мъжът я целуна.
— О, господи — промърмори Сампсън. — Какво става с този свят?
След това убиецът слезе от леглото. Без никакво бавене, без да обръща внимание на мъртвото момиче, напусна апартамента за по-малко от минута.
След двадесет секунди видеозаписът свърши.
— Хайде, Джон. Отиваме в Александрия. Трябва да разберем дали това е Зевс.
85.
Със Сампсън преминахме през зоната за посетителите в центъра за задържане на заподозрени в Александрия. Следвахме познатия маршрут — покрай помещенията за разпити и стая номер петнадесет, където извеждаха определените за освобождаване лица, докато не стигнахме накрая до командната зала.
Полицейските ни значки бяха достатъчно убедителни, за да ни пуснат през още две стоманени врати до гишето за записване на посетители.
Дотук беше по-лесната част.
Както обикновено, на гишето дежуреха трима мъже от охраната. Двама от тях бяха на средна възраст и стояха отзад. Третият, доста по-млад от тях, беше поел досадната работа да приема и изпраща посетители като нас. Когато заговори, в устата му проблесна златен зъб.
— По каква работа сте дошли?
— Детективи Крос и Сампсън, от вашингтонската полиция. Искаме временна заповед за попечителство на двама затворници, Антъни Никълсън и Мара Кели.
— Имате ли разрешение за посещението? — Той вече бе вдигнал телефона.
— Разпитвахме ги преди няколко дни — обясних аз. — Трябва да им зададем само няколко допълнителни въпроса и се омитаме от тук.
Все пак си струваше да опитаме. Може би имаше някаква пролука, през която да минем.
Дежурният не говори дълго по телефона. Когато затвори, само поклати глава.
— Ами, първо, нямате разрешение за днешното посещение. И второ, и без това няма значение. Вашите хора, Никълсън и Кели, са напуснали центъра.
— Напуснали? — Не можах да повярвам на ушите си. — Моля ви, кажете ми, че са били преместени в друг затвор.
— Имах предвид освободени, човече. — Разтвори една черна папка върху гишето. — Да, ето тук. Освободени са в единадесет нула нула. Някакъв си Милър внесъл — господи! — цял куп пари за тях. По четвърт милион долара за всеки.
Това привлече вниманието на другите двама пазачи и те пристъпиха напред, за да надникнат през рамото му. Единият от тях тихо подсвирна.
— Не е зле — промърмори другият.
— Не е, нали? — присъедини се младокът.
Те не бяха разрешили освобождаването и не беше тяхна вината, но в момента само те бяха пред мен.
— Какво става тук! — разкрещях се аз. — Има голяма опасност Никълсън да избяга извън страната. Някой тук направи ли си труда да го провери? Когато го арестуваха, имаше самолетни билети!