Приблизително сто и петдесет души се бяха събрали, за да почетат Хилтън и, разбира се, да чуят чудесната му музика, изпълнявана от приятелите му. Всичко беше много красиво, успокояващо и прекрасно посвоему. Музиката би била по-добра само ако Хилтън я бе изсвирил.
Когато Ендрю Уайт стана и изпълни една от оригиналните композиции на Хилтън, ме обзе невероятно щастие, че съм познавал човека, сътворил тази музика, но също и дълбока тъга, защото знаех, че никога повече няма да чуя някой да свири така, както само Хилтън умееше.
Ужасно ми липсваше. И през цялото време там не преставах да си мисля и за Мама Нана. Защото именно тя ме заведе да чуя Хилтън за пръв път.
88.
След емоционалното посещение в салона на Кинкейд взех такси до Пета улица. Веднага се качих на горния етаж, за да работя. И сякаш събитията вече не бяха достатъчно интересни, ами се оказа, че тази нощ имаме двама неканени гости. Беше към единадесет, когато Бри се качи при мен в кабинета на тавана, за да ми съобщи новините.
— Алекс, последния час си имаме компания отвън. Двама мъже във форд „Експлорър“, паркиран на отсрещната страна на улицата. Никакво движение, просто седят там и гледат към къщата. Може би те наблюдават тук, горе.
От всички, които познавах, Бри имаше най-силно развити инстинкти, затова нито за миг не се усъмних, че си имаме нов проблем. Грабнах кобура с моя глок и нахлузих отгоре якето.
После, по пътя надолу, се спрях в стаята на Деймън за старата му бухалка с емблемата на отбора „Луисвил Слъгър“. Беше здраво изработена, от ясеново дърво, а не от алуминий.
— Моля те, не излизай — казах на Бри, като стигнах до предната врата. — Ако има проблем, обади се на дежурния диспечер.
— Ако има проблем, ще позвъня на диспечера и ще дойда навън при теб — отвърна тя.
Излязох през предната врата и се затичах надолу. Фордът беше паркиран точно срещу къщата ни. Шофьорът тутакси изскочи през вратата, когато замахнах с бухалката и строших левия стоп на колата.
— Хей, мамка му, какво правиш? — изкрещя ми той. — Да не си откачил, човече?
Въпреки слабото улично осветление успях да видя, че беше едър, но не без тлъстини, с бръсната глава и нос, който е бил чупен няколко пъти. Отначало си помислих, че тези двамата са от някаква държавна служба, но сега, като го видях по-отблизо, се уверих, че повече ми приличат на копои за проследяване, наети от телефонния указател на фирмите „Жълтите страници“.
— Защо наблюдавате къщата ми? — изкрещях му. — Кои сте вие?
Партньорът му излезе от другата страна на колата, но и двамата спазваха дистанция спрямо мен.
— Алекс? — чух вика на Бри, излязла зад мен. — Добре ли си?
— Аз съм добре — извиках й. — Номерът е вашингтонски, DCY 182.
— Запомних го — потвърди тя.
Онзи с обръснатата глава разпери длани пред мен.
— Сериозно ти казвам, човече, успокой малко топката. Знаем, че си ченге.
— Ще ви оставя на мира само ако ми кажете какво правите пред дома ми.
— Не сме дошли да причиняваме неприятности, разбра ли? Дори не съм въоръжен. — Разтвори ризата си, за да ми покаже. — Един ни нае, за да те следим. Това е всичко.
— Мен ли? — Надигнах бухалката малко по-високо. — Или мен и цялото ми семейство?
— Само теб. Само теб. — Но още не бях убеден дали ми казва истината, или само това, което исках да чуя.
— За кого работите? — попитах.
— Не знаем. Сериозно ти говоря. Платиха ни в брой. Всичкото, което зная, е как изглеждаш и къде си бил днес.
Това никак не ме успокои. Заобиколих колата и строших другия стоп.
— И къде съм бил?
— Работиш върху един случай с убийство за вашингтонската полиция. Нещо свързано с някакъв затвор в Александрия. И мамка му, стига си трошил колата!
Нещо изведнъж ми светна за това разследване. Наистина се стреснах, не мога да го отрека. Хората, които преследвах, започнаха да преследват мен.
— Разбери бе, човек, трябва да си по-внимателен — посъветва ме вторият наемник.
Пристъпих една крачка към него.
— И защо?
— Защото не ние сме тези, за които трябва да се тревожиш. Не зная кои са те, нито какво е това, което искат да ти попречат да направиш, обаче имат влияние. Само това ще ти кажа. Повярвай ми.