— Какво? — Погледът на Бауи се стрелна за секунда към мен, но веднага отново го насочи към мишената си.
— Просто се питам откога живееш тук. Това е всичко. Колкото за разчупването на леда.
— Проверяваш дали съм с всичкия си? — присмя ми се той.
— Точно така.
— Тук съм от две години. Президент на Съединените щати е Маргарет Ванс. Седем по осем е петдесет и шест. Е, добре ли съм?
— Предполагам, че осъзнаваш в каква каша си се забъркал — казах му аз.
— Точно тук грешиш — възрази той. — Нямаш никаква шибана представа какво става тук.
— Тогава ще ти кажа. Или поне ще се опитам. Официално си обвинен за убийството на Сали Ан Пери.
В очите му припламна гневна искра, но не отклони погледа си.
— Мамка му! Те са ме взели на мушка, още откакто ме изхвърлиха.
— Кои са те?
— Спецслужбите. Шибаните федерални. Кой знае, може и проклетият президент Ванс.
Спрях се, за да поема дъх, с надеждата той да последва примера ми.
— Объркваш ме, Бауи — казах му. — В една секунда изглеждаш с ясен ум, а в следващата…
— Да, добре, само защото съм параноик, не означава, че не искат да ме докопат, нали?
Странно, но това не можех да го оспорвам, затова продължих.
— Защо не ми кажеш какво искаш да чуеш, за да свалиш оръжието си?
Посочи ми с кимване към най-близкия полицай.
— Нека те първи свалят оръжията си.
— Хайде, Константин. Много добре знаеш, че това няма да стане. Затова се опитай да се разбереш с мен. Ако наистина си невинен, тогава аз съм на твоя страна. Откъде ти е този пръстен?
— Престани с въпросите. Просто престани.
— Добре.
Ръцете му бяха мускулести, но след като поне последните двадесет минути ги бе държал протегнати, вече започваха да треперят. Всъщност той се помръдна, за да се нагласи по-добре, да подпре ръката, в която държеше оръжието, върху коляното си.
— Бауи, аз…
Отекна трясък от пропукване на стъкло. Това бе всичко. Едно от малките стъкла на прозореца зад него се пръсна на парчета и Бауи рухна по лице върху килима, с малка черна дупка на тила си.
Не можех да повярвам на очите си. Не исках да го повярвам. Екипът за спешно реагиране незабавно пристъпи към действие. Някой ме издърпа назад, в коридора, докато останалите се скупчиха около Бауи.
— Имаше изстрел — заподозреният е улучен! Веднага ни трябва медицинска помощ!
След няколко секунди си проправих път навътре в спалнята. Целият треперех от ярост. Защо трябваше да стрелят по него? Защо точно сега? Бях го накарал да говори. Бауи лежеше проснат на пода, с разперени ръце. През счупения прозорец видях друг полицай на отсрещния покрив, със снайпер в ръка.
— Зарежете медиците — рече командирът на командосите. — Ще се срещнем на долния етаж.
Двама от екипа ме поведоха през вратата и надолу по стъпалата без повече обяснения. Явно повече не им бях необходим.
Когато излязохме на покритата предна веранда, екипът за спешна помощ чакаше отвън. Протоколът изискваше да бъдат повикани, но в този момент с това се изчерпваше всичко. Вече бях видял достатъчно, за да зная, че Константин Бауи нямаше накъде да е по-мъртъв.
Както и това, че съм бил стръв в цялата мръсна игра. Още отначало бяха решили да го убият.
Които и да бяха те.
103.
Всичко изглеждаше твърде лесно, твърде подредено, но това не означаваше, че Константин Бауи не беше убиецът, нали? Следващите няколко дни бях зает само с внушителната по обем работа с документите. Не мисля, че повечето хора имат представа колко много мастило се изисква, за да натикаш в шкафа с архивите един случай на убийство, особено от такъв мащаб.
Не и когато ФБР и специалните служби твърдят в един глас, че справедливостта е възтържествувала.
Заредиха се безкрайни срещи, а след тях и пресконференциите. Вече обещаха цялостно разследване от сенатска комисия, тъй като сред конгресмените и медиите циркулираха какви ли не слухове. Цялата страна оживено коментираше: за списъка с клиентите на Тони Никълсън, за намесата на спецслужбите и дори дали Бауи е имал съучастник, който може би още е на свобода.
След като свърших с документирането на случая, реших да си позволя почивка до края на седмицата. Излязох от кабинета късно вечерта в сряда и отидох направо в болницата. От няколко дни Нана изглеждаше по-спокойна, като ангел, което едновременно беше добре и все пак трудно да се приеме. Останах буден през по-голяма част от нощта и само я гледах.