Сутринта в четвъртък леля Тия ме смени и аз се прибрах у дома толкова рано, че заварих Бри още в леглото. Тъкмо започваше да се размърдва, когато се сгуших до нея.
— Прави каквото искаш — тихо ми прошепна тя, — само не ме събуждай.
Но после се засмя и се обърна към мен, за да ме целуне за добро утро. Краката й се преплетоха с моите под завивките.
— Добре тогава, просто прави с мен каквото пожелаеш — промърмори тя.
— Това е прекрасно. Ще запомниш ли тези думи? — попитах я.
Тя кимна, опряла чело до моето, а аз си казах, че не искам да бъда никъде другаде. Само тук. Завинаги.
Тогава вратата на спалнята се пооткрехна. Разбира се, нямаше да ни се размине.
— Тате, върна ли се? — Главата на Али се показа през процепа и след малко той скочи в леглото, преди още да успеем да му кажем да излезе.
— Малки човеко, колко пъти съм ти повтарял първо да почукаш? — попитах го.
— Около милион пъти — отвърна той и се засмя, преди да пропълзи между мен и Бри.
За да не остане по-назад, Джени също цъфна скоро и двете деца започнаха да бъбрят оживено с нас, сякаш не беше шест и половина сутринта. При все това беше толкова приятно отново да сме всички заедно.
В седем вече бях приготвил порциите бекон с пържени яйца и сандвичите с домати, докато Бри направи кафето и наля портокаловия сок. Джени и Али прелистиха сутрешните вестници, за да проверят споменава ли се някъде моето име, а аз успях дори да прескоча до всекидневната, за да пусна един диск на Гершуин. Никакво усамотение за мен и Бри в спалнята, но не можеше да се каже, че се чувствахме нещастни.
Тъкмо изсипвах моя принос към закуската от тигана в чиниите, когато от горния етаж записука телефон, при това достатъчно силно, за да се чуе въпреки музиката.
Всички преустановиха заниманията си и ме погледнаха, а аз си стоях с мазната лъжица в ръка.
— Какво? — промърморих, с широко отворени очи и напълно невинен вид. — Не чувам нищо.
От всички страни на масата се разнесоха радостни възгласи, а от Бри заслужих дори леко потупване отзад.
Който и да беше, явно притежаваше достатъчно здрав разум, за да не звъни повече.
104.
Няколко часа по-късно с Бри се прибрахме, след като изпратихме децата на училище и се отбихме в аптеката и супермаркета.
— Горе — казах й още преди да затворя вратата — ни чака една недовършена работа, теб и мен.
Тя ме целуна и пое от ръцете ми кесията с храната.
— Ей сега идвам. Не започвай без мен.
Бях на средата на стълбището, когато ме извика от кухнята:
— Алекс! — Гласът й прозвуча напрегнато. Какво пък сега? — Имаме си компания.
Когато слязох долу, тя стоеше в коридора, водещ към слънчевата веранда, и гледаше навън.
— Можеш ли да отгатнеш кой ни е дошъл на гости?
Пристъпих до нея и видях Нед Махони да седи в задния ни двор и да барабани с пръсти по масата за пикник.
— Дяволите да го вземат — промърморих сърдито.
Той не помръдна, когато се появих на верандата и слязох на двора, за да разбера какво се е случило.
— Ти ли ми звъня преди малко? — попитах го. Нед кимна и още преди да заговори, вече знаех, че случаят не е приключил. — Искаш ли да влезем вътре?
— Нека поговорим тук — предложи той.
Грабнах отвътре едно яке и две чаши кафе, след което се върнах на масата за пикник.
Докато седях, Нед почти изгълта кафето си. Изглеждаше изтощен. Сякаш цялата му обичайна напористост се бе изпарила — или поне временно изчерпала.
— Добре ли си? — попитах го загрижено.
— Само малко съм уморен — призна ми Нед. — Не можах да оставя нещата така, Алекс. Използвах цялото си лично време, цялата си отпуска. Кейти ще ме убие.
— Както и Бри мен — кимнах разбиращо. — А тя има оръжие.
— Все пак си струваше. Момче, не става ли винаги така? Натъкнах се на някого, с когото искам да се срещнеш. Казва се Обри Лий Джонсън. Живее на юг, в Алабама, но заради бизнеса си често пътува до Вирджиния.
Нед допи кафето си, а аз плъзнах чашата си към него. Част от обичайното му настървение вече започваше да се завръща.