— Този тип ми каза, че имал история, която според него била важна. И можеш ли да отгатнеш, Алекс? Наистина е важна.
105.
Нямаше начин Махони да уреди служебно пътуване до Алабама. Дори случаят да беше негов — а не беше — Бюрото зорко следеше как се харчат парите на данъкоплатците и за подобни разпити на място обикновено ангажираше агенти от местните филиали. Нед вече си бе разменил няколко имейли с филиала на Бюрото в Мобийл, но накрая решихме да отлетим за Алабама на собствени разноски.
Пристигнахме на летището в Мобийл късно сутринта на следващия ден и веднага взехме кола под наем.
Обри Джонсън живееше на остров Дофен, на около един час път с кола в южна посока. Оказа се малко, заспало селце, или поне по това време на годината, така че без затруднения намерихме магазина му — „Рибарски такъми на Големия татко“ на авеню „Кадилак“.
— Заради това ли се влачихме дотук? — попитах Нед. — Заради рибарските такъми на Големия татко?
— Може да ти се стори странно, но това е краят на пътя. Тук ще се разплете цялата конспирация. Ако извадим късмет, разбира се.
— Тогава да видим колко сме късметлии.
Джонсън беше висок, общителен мъж, около петдесет и пет годишен. Веднага ни покани вътре, все едно бяхме двама стари негови приятели, и завъртя двойната ключалка след нас.
Нед вече го бе разпитал по телефона, но Джонсън повтори разказаното заради мен — как пътувал преди около месец, късно през нощта, по шосе 33 във Вирджиния, когато едно красиво момиче, само по разкъсано боди, изскочило от гората и се изправило пред пикапа му.
— Честно казано, отначало си помислих, че тази нощ ми е излязъл късметът — призна той, — докато не видях в какъв ужасен вид бе тя. Ако куршумът в гърба й беше с по-голям калибър, вече щеше да е мъртва.
При все това момичето настоявало Джонсън да продължи да шофира или поне докато не пресекат границата със съседния щат. Накрая я завел в спешното отделение на някаква болница оттатък Уинстън-Салем.
— Ани не искаше да се покаже пред полицаите — продължи той. — Каза ми само, че ако не я отведа с пикапа си, щяла да продължи пеша. И аз я откарах. Вероятно не е трябвало, но стореното сторено. И оттогава с жена ми се грижим за нея.
— Казва се Ани? — попитах.
— Ще стигна и до това — отвърна Джонсън.
— А защо е решила да говори? — попитах и двамата си събеседници. Знаех само, че контактът между господин Джонсън и Махони е започнал преди в медиите да се появят имената Константин Бауи и Зевс.
— Това е малко сложно — поде домакинът ни. — Тя още не ни е разказала всичко. Дори истинското й име не знаем и просто я наричаме Ани. Обадих се в Бюрото с някои предпазливи намеци, но не можех да им кажа кой знае колко. Така че хората не ме взеха насериозно. Или поне докато агент Махони не ме потърси. Той научил за мен от обаждането ми до филиала на ФБР в Мобийл.
— А къде е тя сега, Обри? — попита Нед.
— Не е далеч. — Джонсън грабна връзката си с ключове от тезгяха. — Ще я оставя сама да говори, но искам още нещо да ви кажа. За онзи тип, когото по новините наричат Зевс. Тя казва, че не е той. Както тя не е Ани, така и той не е Зевс.
106.
Джонсън ни отведе обратно през селото с пикапа си, като стигна почти до моста към сушата.
После паркира на остров Дофен. По-малко от половината от местата на кея бяха заети от лодки, а малкият офис и павилионът за бърза закуска край брега изглеждаха затворени за сезона, със спуснати дървени кепенци на прозорците.
Последвахме го покрай единия от трите дока до спортна рибарска лодка, наречена Мей. Набита жена, вероятно госпожа Джонсън, ни чакаше на палубата. Изгледа ни по-скептично, отколкото съпругът й ни посрещна.
— Тези ли са? — попита го тя.
— Знаеш, че са те, Мей. Да вървим.
Тя не помръдна.
— Момичето е преживяло истински ад, разбирате ли? Трябва да сте внимателни с нея.
Нямах намерение да споря, дори бях благодарен за загрижеността й. Уверихме госпожа Джонсън, че ще се държим добре с момичето, след което я последвахме надолу до малката каюта под палубата.
„Ани“ седеше върху пейка в ъгъла до масата за хранене. Изглеждаше изпита и изнервена. Въпреки това беше безспорна красавица, с нежни черти като на китайска порцеланова кукла, каквито момичета, изглежда, Тони Никълсън е подбирал за „Блаксмит Фармс“. Карго панталоните й, както и широкият розов пуловер или й бяха подарени, или купени от разпродажба. На дясната ръка имаше сива ленена превръзка. Беше се свила, но когато помръдна, видях, че още я боли гърбът там, където е била простреляна.