По всяка вероятност първият джентълмен беше убиец.
Изтече по-малко от минута, когато Дан Корморан излезе навън в смокинг. Докладва директно на Риърдан, като пренебрегна всички останали.
— Мадам, готови сме за влизане.
— Добре. Искам да го изведете кротко и тихо, разбра ли, Дан? Монтана10 ще излезе оттук и ние ще продължим до сградата „Айзенхауер“.
— Да, мадам.
Докато се обръщаше да си тръгне, погледите ни се кръстосаха. Не знаех колко вече бе съобщено на Корморан, но присъствието ми беше достатъчно красноречиво. Сигурно знаеше какво става. Все пак не можех да отгатна нищо по лицето му, а и той се връщаше вътре, раздавайки заповеди по микрофона, скрит в маншета му.
— Говори Корморан. Искам охраната на Монтана да е готова да потегли, начело с мен. Обръщам се към цялата команда: ще ни е нужен целият транспорт от Норт плаза. Незабавно.
Инстинктивно се наведох напред и заговорих тихо на агент Ридж.
— Трябва да влезеш с него — казах му.
Той дори не ме погледна.
— Благодаря за напомнянето, детектив.
— Говоря сериозно — настоях, но той изпъна ръка, за да ме накара да се отдръпна.
— Крос, някой ден може и да станеш кралят на света, но сега просто кротувай.
Точно това ми бе много трудно да направя. Този сценарий никак не ми харесваше — не и ако Теодор Ванс действително беше убиецът…
111.
Нещо не беше наред. Теди усети напрежението, излъчващо се от Корморан, дори преди агентът да заговори на ухото му.
— Извинете ме, сър. Бихте ли дошли с мен, моля? Става дума за нещо важно.
Маги също го видя, но отлично знаеше как да реагира. Усмихна се със сияйната усмивка на отлична домакиня.
— Нали няма да го задържиш много, Дан?
— Да, мадам.
— Губернаторе, не забравяйте мисълта си — каза Теди на госта им. — Веднага ще се върна.
После, без да знае защо, се наведе и целуна жена си по бузата.
— Обичам те, скъпа — прошепна, а тя примигна.
Сладката Маги. Светът навярно никога нямаше да узнае колко добра може да бъде тази жена. Не че наистина я обичаше, нито знаеше какво означава това чувство. Но се получаваше. Двамата бяха добра двойка. Колкото и много неща за него да останат завинаги в тайна за нея, това нямаше да изтрие истината помежду им. Сбор от отделни части и всичко останало. Сложно, като при всички връзки.
Той забърза редом с Корморан, докато преминаваха през фоайето.
— Какво става, Дан?
— Сър, искам да запазите спокойствие — рече Корморан. — От ФБР искат да ви зададат няколко въпроса. Чакат отвън, за да ни отведат до сградата „Айзенхауер“.
Теди се закова намясто.
— Поспри за секунда. Да не се опитваш… — Наклони глава на една страна и се усмихна на една преминаваща двойка, която го зяпаше глупаво. После се обърна с гръб към залата. — Да не се опитваш да ми докараш някой шибан инфаркт?
— Сър, зная какво правя. Наистина. Трябва да ми вярвате.
— Да ти вярвам? Ти направо ме тикаш в ръцете им!
Корморан пъхна в джоба ръката с микрофона. Гласът му се сниши до трескав шепот.
— Не съм ли ти доказал всичко досега? За бога, Теди, стегни се. Просто искат да ти зададат няколко въпроса.
— Защо не ти вярвам, Дан? Това е лошо. Това е много лошо, нали?
— Чуй ме. — Погледът на агента се стрелна до най-близкия изход и тутакси се върна обратно върху Теди. — Единственият възможен изход от тук е право през тези врати. Или ще продължим да вървим, или те ще влязат вътре. Няма накъде да се бяга, Теди. Ако влязат тук, ще бъде много смущаващо за президента.
Сега и той ги видя — група черни костюми отвън на терасата към реката, включително и онзи детектив от вашингтонската полиция, дето душеше по следите му. Алекс Крос. Който отдавна трябваше да е мъртъв и погребан.
— Сър, трябва да вървим.
— Не ме подканяй, по дяволите! Да не се самозабравяш? Аз съм Теди Ванс.
Теди изпъна вратовръзката си и взе висока чаша с шампанско от подноса на преминаващия наблизо келнер. С усилие на волята си наложи да не я пресуши цялата наведнъж. Само малка глътка засега и още една непринудена усмивка към залата, макар че кръвта бучеше в ушите му.
— Добре — рече той. — Да го направим. Със сигурност мога да им отговоря на няколко въпроса.
10
Тук